Расизмът и българите
Публикация на Мария Спирова във Фейсбук
Българите не можем да говорим за расизъм. Не можем и това си е. Където и да идем по света, каквото и да ни се изсипва на главите – няма значение. Камъни да падат от небето, ние ги понасяме да ни бият по главите и мърморим нещо там за това как по чужбината валели дори по-големи камъни.
За нас расизмът е нещо, което се случва на герои от „Чичо Томовата колиба“. В съвременната реалност го преживяваме като заболяване на роговицата – хем е току пред очите ни, хем не можем да го видим. Попада в бялото ни петно. [Зер ние черни петна по нашите пречисти земи нямаме.] Започнеш ли разговор за расизма, той пропада немедлено, имплодира като къртичина в порой. Събеседникът невротично сменя, ли сменя темата, докато се откажеш. Сменя темата с това как трябва да се държат, да дишат, да се спотайват и да не шават разните там малцинства, за да не си навличат заслужен расизъм от нас, имащите изконното право да го раздаваме като шамари в детска градина от 80-те. Защото очевидно нямат право да се държат като нас. Нали ако пробват, ще ги изпотрепем, чисто и просто? Освен ако не са чужденци, повече от един на едно и също място и в „добра спортна форма“. Тогава, при липса на амуниции, ще ги обругаем групово и от вежлива дистанция.
Далеч не за футбол ми е думата. За расизъм – изпъчен, шестващ, цветущо фашистки и любезно изтърпяван и обгрижван при нужда. За слепота и глухота ми е думата. Медийна, властова, наша си лична свидетелска.
Да, всички общества имат проблем с расизма. Но някои знаят, че го имат и поне донякъде ги е срам. Примерно, не връхлитат публично върху невинни хора, техни гости, със садистичното желание просто да ги поунижават малко, от спортен хъс. Ние нито знаем, че имаме проблем, нито ни е срам. Ние имаме своето славно минало и нашите деди санким все на чернокожи британци са цепили басма. Е, с турците и ромите са делели какво ли не, но ние тия старовремски заблуди сме ги надрастнали, ехе! Гордеем се, че сме „бели“ съвсем открито и напористо и се гнусим от други етноси от някакви псевдохигиенни съображения, присъщи на класическия европейски фашизъм.
Дори не сме стигнали до личното, било то и безмълвно, прозрение, че расизмът е престъпление, защото изразява вярването, че едни хора са по-хора от други хора. Расизмът е възгледът, според който някои хора не са хора, а друг биологичен вид – добитък или вредител. Заради него са измрели или планомерно избити – след животи на неизразимо страдание, робство и гнет – стотици милиони хора по проклетия свят. Затова, когато лекомислено оскърбиш чернокож човек с някакво сравнение с животно, например, всъщност му казваш: „Ти си просто плячка. Мога да те осакатя или убия, когато реша – считам това за мое право, както беше право на разни други бели хора, които се разпореждаха с живота и смъртта на други хора като теб.“ Това му казваш. Майтап от това не става.
Ако след 50 години все още съществува някаква проследима българска нация, тя вероятно ще е надживяла расизма донякъде, просто от житейски опит. За момента сме като хамстери, плъзнали от преобърната клетка – дезориентирани и вбесени на всичко ново и предизвикващо размисъл, което не сме свикнали да изравяме и гризем сред талаша.
Дотогава, важното е да сме живи и здрави.
