ВМРО – истина и легенди

Името Македония е споменавано многократно в българската книжнина, но то винаги е било редом с това на Мизия и Тракия, които, взети в цялост, дават пълна представа за земите, в които живеят българите.
Македонският въпрос възниква с взетите решения на Берлинския конгрес (юли 1878 г.), като Източна Румелия, Македония, Тракия, Северна Добруджа и Моравско остават извън пределите на Княжество България. До Руско-турската война от 1877-1878 г. съществува само български въпрос, като част от големия Източен въпрос. Нерешеният български въпрос след Берлинския конгрес включва в себе си македонския, тракийския, добруджанския и моравския въпрос. За последния днес почти никъде не се споменава, тъй като той е напълно забравен. Протестите от всички български краища срещу разпокъсването на българските земи и народ изобщо не бяха взети под внимание и български представители не бяха допуснати нито в Сан Стефано, нито в Берлин. Съдбата на българите се е решавала без тяхното участие. Тази традиция Великите сили щяха да продължат и през следващото столетие.

Въпреки че македонските и тракийските българи бяха организирани в дружества и кръжоци в Княжество България, все пак е трудно да говорим за строго централизирано и истински организирано освободително движение до създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).
Преди да премина към излагането на въпроса за ВМРО, ще се спра много накратко в това встъпление на основните периоди от нейната история. Ще използвам главно съкращението ВМРО, макар че то се утвърждава едва след Първата световна война, но то така остава най-популярно в огромната, посветена на въпроса литература.

ВМРО се създава на 23 октомври 1893 г. в Солун под името Македонска революционна организация, въпреки че няма запазени автентични документи, които да го потвърдят. Одринско първоначално не е включено в тази организационна територия. Учредителите на организацията я смятат за продължение на славния Български централен революционен комитет, който подготви и вдигна Априлското въстание (1876). От спомените се утвърждава становището, че при учредяването Даме Груев е съставил малко ръкописно правилниче, но то до днес е останало неизвестно. Наименованието на организацията се основава на твърденията на нейните основатели в техните написани и публикувани спомени.
Въпросът за целите и програмата на организацията за първи път най-сериозно е обсъждан на Ресенската среща на нейните учредители през лятото на 1894 г.

ВМРО

До 1896 г. продължава трудният, но изключително важен период – пропагандиране на идеята сред населението в Македония и присъединената към революционната територия Одринска Тракия. Тук сред най-активните пропагандатори, извън кръга на учредителите, са Гоце Делчев, Пере Тошев, Христо Матов, Гьорче Петров, Анастас Лозанчев, Туше Делииванов, Георги Пешков, Григор Попев и мн. др. Този първи организационен период завършва с провеждането на Първия общ Солунски конгрес през пролетната ваканция на 1896 г. Освен че организацията е прекръстена на Български македоно-одрински революционни комитети, което име продължава да носи до 1902 г., от конгреса са изработени и приети основните програмни документи – устав, правилници и се взема решение да започне изграждането на революционната мрежа от комитети (окръжни, околийски, градски и селски) на територията на Македония и Одринско. Избран е Централен комитет. Създават се Задгранично представителство в София и се определят и дейците, които ще изпълняват куриерската длъжност, тайната полиция и терористите. Определени са и тези, които ще отговарят за финансите и за касата на организацията. Вземат се решения и за снабдяването на организационните членове с оръжие. Най-важните въпроси, които са обсъдени, са определянето на целта на организацията и нейния членски състав. Формулираната цел е пълна политическа автономия на Македония и Одринско, като нейни членове можело да бъдат само българи екзархисти от посочените две области. Тези постановки остават непроменени през целия неин период на съществуване през следващите четири десетилетия.
За времето след Солунския конгрес организацията преминава през редица изпитания и трудности. Новоучредената българска организация участва в изборните борби за общините, като на много места печели и назначава свои членове в общинските управления. Разкритията, които прави турската власт, т.нар. афери, извикват нуждата от създаването на въоръжена сила на организацията – нейните чети, които, освен въоръжена сила, се оказват и много важно място, където да се укриват и обучават на бойно изкуство организационните дейци при опасност да бъдат заловени и хвърлени в затвора. Като прикритие на революционната дейност за повечето от ръководителите служи учителската професия, за което организацията поддържа тесни връзки с Българската екзархия, която назначава и учителите. Екзархията веднага съзира конкурент в лицето на революционните комитети, което довежда до създаването с благословията на Българския екзарх Йосиф І на друга, конкурентна на комитетите организация – Българското тайно-революционно братство. Съществуването на тези две основни организация във вътрешността и на Върховния македоно-одрински комитет в София създават предпоставки за противопоставяне и междуособни борби и дори кръвопролитни сблъсъци. Появяват се и готовите за действие на всяка цена и български анархисти – гемиджиите. Друг въпрос, който възниква и настина ще намери своето решение през 1902 г., е въпросът за членската маса, тъй като има българи и от други вероизповедания, които също навлизат в организацията. Успешно е решен въпросът за сливането на братството с комитетите с посредничеството на Върховния комитет.

През 1902 г. в началото на м. март, след като се завръща от обиколката си из Македония и Одринско, където е сондирал мненията на окръжните и околийските ръководства, Гоце Делчев прави промени в устава и правилника. В тях са намерили място новосъздадените организационни институции, като са направени промени и по въпроса за членската маса – вече не се говори за българин от Македония и Одринско, а за всеки македонец и одринец. Според основните програмни документи (устав и правилници) организацията започва да се нарича Тайна македоно-одринска революционна организация. Направените промени има сведения, че са узаконени на свикания конгрес в Солун през първите дни на септември 1902 г.
Следващият кратък период продължава малко повече от една година. През този период организацията има да се справя с действията на Върховния комитет, който започва подготовката на въстание от лятото на 1902 г., когато с тази мисия е изпратен в Костурския край полковник Анастас Янков, а останалите му дейци започват подготовката на въстание в Горноджумайско. Опитът да се вдигне въстание в Костурско е предотвратен от организацията, но през втората половина на септември избухва ограничено въстание само в Горноджумайско, което е потопено в кърви.
През този кратък период революционната ситуация обхваща все по-големи и по-големи райони от организираната територия. Безбройните афери са придружени със сериозни стълкновения между четите и турския аскер. Организацията подготвя и вдигането на Илинденско-Преображенското въстание, за която цел е свикан конгрес в Солун от 2 до 4 януари 1903 г. От заседанията на Солунския конгрес е запазен и публикуван през 20-те години само воденият кратък протокол. Макар че въстанието има и немалко противници в средите на организационните ръководители и членската маса, всички се подчиняват на взетото решение в Солун и започва подготовката на въстанието, като първото условие е да се закупи оръжие и боеприпаси. Провеждат се и окръжните конгреси. С голямо значение са проведените конгреси в Смилево и на Петрова нива, като е запазен и публикуван протоколът на Смилевския конгрес, а от този от Петрова нива са запазени само откъслечни бележки. Изготвен е и план на бъдещото въстание, който носи наименованието „Общ план и цел на въстанието”, който е разпространен из цялата революционна територия.
Опитът да се предотврати осъществяването на Солунските атентати се оказва неуспешен. Започналите арести обезглавяват организацията, което затруднява ръководенето на въстанието и постигането на единодействие между въстаническите окръзи. То избухва на три етапа – на Илинден, на Преображение и на Кръстовден. Продължава по цялата организационна територия повече от два месеца, но накрая цялото е удавено в кръв. По време на въстанието никъде въстаниците не поддържат идеята за автономия на въстаналата територия. Лозунгът, така, както е документиран, е въстание за освобождение на поробените българи. Всичко, което пишат по въпроса скопските драскачи и манипулатори, е лъжа.

Следващият период продължава от края на въстанието до Младотурската революция (юли 1908 г.). След въстанието предстои и сериозна дискусия и анализ на действията по време на въстанието. През този период най-характерно е разцеплението във Вътрешната организация на две противопоставящи се революционни фракции – тази на истинската ВМОРО и противостоящата й Серска група, която прави опит да създаде своя организация под името МОРО. Това противопоставяне окончателно става факт след убийството на задграничните представители Иван Гарванов и Борис Сарафов и на мелнишкия войвода Михаил Даиев. През този период се провеждат два общи революционни конгреса (Първият Рилски общ конгрес – 1905 г., и Кюстендилският общ конгрес – март 1908 г.), проваля се свикването на Втория Рилски общ конгрес (декември 1906 г.), но се провежда Съвещателното събрание през януари 1907 г. Тук, на Първия Рилски конгрес, се прави поредната важна промяна относно членската маса на Вътрешната организация. Вече не се говори нито за българин, нито за македонец, нито за одринец, а за „всеки, живущ в Европейска Турция, без разлика на пол, вяра, народност и убеждение”. Този устав не претърпява промени до конгреса през 1925 г. На Рилския конгрес организацията отново променя името си и започва да се нарича Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Провеждат се през този период и изключително важните Прилепски и Скопски конгреси и започват да излизат дискусионни материали за бъдещия строеж и дейност на организацията при променените условия. От Прилепския и Скопския конгрес са запазени и публикувани основните документи. Особено важен се оказва въпросът за организационните принципи – централизъм или децентрализация? Кюстендилският конгрес се провежда през март 1908 г. Той не прави никакви корекции върху устава на организацията, приет на Рилския конгрес, но преработва основно правилника. Преработеният правилник остава в сила до следващия конгрес на организацията през 1925 г. От особена важност са разискваните въпроси за отношенията на ВМОРО с българското правителство, Българската екзархия, чуждите пропаганди, тактиката и пр. Конгресът се занимава и с осъждането на убийците на Гарванов, Сарафов и Даиев. Протоколите и документите на този конгрес са запазени и бяха публикувани напоследък.
Началото на следващия период е обявяването на Младотурската революция, когато организацията, възползвайки се от лозунгите на младотурците сваля оръжие и разформирова четите си и се включва в политическия живот на империята, създавайки две големи български партии – Съюз на българските конституционни клубове и Народна федеративна партия (българска секция) със седалища и на двете в Солун. Кратко продължилият хуриет извиква отново на сцената ВМОРО, която е възстановена в края на 1910 и началото на 1911 г., което обявява с мемоар до чуждите консули в Македония и Одринско. Запазено е отново същото име, но се взема категоричното решение в нея да се приемат „само членове българи-националисти”. Възстановяването на организацията продължава изключително бързо, тъй като структурите й, които до момента са и структури на конституционните клубове, само преминават отново в нелегалност.

Христо Татарчев
През следващия период – от 1912 до 1918 г., организацията заедно със своите ръководители и членове като български патриоти участват във войните за освобождение и обединение на българските земи и народ. Членската маса на ВМОРО попълва Македоно-одринското опълчение през Балканските войни (1912-1913) и 11 Македонска пехотна дивизия и Планинската дивизия през Първата световна война (1915-1918). В дните след първата национална катастрофа организацията подготвя и вдига Охридско-Дебърското, Кичевското и Тиквешкото въстания, а през Първата световна война участва в потушаването на провокационното Моравско въстание в тила на българските войски.
След втората национална катастрофа Вътрешната организация отново възстановява своята дейност, като е изправена пред изключително трудни за решаване въпроси – да неутрализира действията на правителството на БЗНС в угода на сръбската страна и да се бори и срещу окупаторите на Вардарска и Егейска Македония, които подлагат на жестока денационализация българското население. Тракийци се отделят от организацията във втора самостоятелна, но тясно свързана с ВМРО организация, която почва да се нарича Вътрешна тракийска революционна организация. Един от най-силните и коварни противници, с които организацията трябва да се справи през този период, това са амбициите на Комунистическия интернационал да оплетат в мрежите си и да привлекат на своя страна организацията. Част от тази комунистическа провокация е Виенският манифест на ВМРО от май 1924 г. и създаването на ВМРО (обединена) под прякото ръководство на Георги Димитров. Този период завършва с убийството на големия български революционер, члена на ЦК Тодор Александров.
Следващото десетилетие е свързано с дейността на организацията под ръководството на Иван Михайлов. Той е избран за член на Централния й комитет на Шестия конгрес на организацията в началото на 1925 г. И на този конгрес е декларирана отново целта на организацията – „пълна политическа автономия”, но е добавено след автономия в скоби думата „самоуправление”. По въпроса за това, кой може да бъде член на организацията, се казва, че това „може да бъде всеки жител на Македония, без разлика на пол, вяра, народност и политически убеждения, стига да възприеме целта й и даде клетва, че ще изпълнява наредбите й.” Конгресът приема и нов правилник на организацията и са приети резолюции по боевата дейност, по политическия отчет, по финансовата комисия, за независимостта на организацията, по бойната тактика, за положението на организационните околии в Македония под българска власт, за чуждите пропаганди и националнопросветната дейност, за емигрантските македонски организации, за преселническата политика на сърби и гърци и по разни организационни въпроси. Отделно конгресът приема и насоки за бъдещата дейност на организацията. Протоколите и документите на този конгрес са запазени и бяха публикувани напоследък.

Петър Попарсов
Времето между двата конгреса – VІ и VІІ, е силно наситено със събития, в които ВМРО има изключително участие. Преди всичко това са поредица от атентати и терористични акции в двата дяла на Македония – Вардарския и Егейския, в които са отстранени отявлени мъчители над българското население, както и вредители ренегати, излезли от средите на организацията и преминали на страната на противника. През този период Ив. Михайлов ръководи лично разкриването и наказването на виновниците за убийството на Тодор Александров.
Следващият VІІ конгрес се провежда през 1928 г. На него също са направени известни корекции върху програмните документи на организацията и след това публикувани. Запазени са всички документи от този конгрес, но до настоящия момент не са публикувани. Конгресът се произнася и върху въпроса с наказването на ген. Александър Протогеров като главен виновник за убийството на Т. Александров. От този конгрес в действителност започва разделянето на организацията на две фракции – михайловисти и протогеровисти, които започват кръвопролитна борба помежду си. Михайловистите ще продължат и в бъдеще борбата, така както е предначертана в програмните документи на организацията, докато протогеровистите ще преминат значително наляво и ще действат в общ фронт заедно с дейците от комунистическото образование ВМРО (обединена).
До следващия VІІІ конгрес на ВМРО (1932) организацията ще успее окончателно да създаде общ фронт за борба срещу сръбската денационализаторска и грабителска политика в Югославия заедно с хърватското усташко движение, като ще се набележат и бъдещите съвместни акции, връх в които ще бъде убийството на югославския крал Александър Караджорджевич през 1934 г. в Марсилия.
От особено значение за историята на ВМРО се оказва провеждането на Великия македонски събор през 1933 г. в Горна Джумая, на който организацията публично декларира своята програма и цел на борбата.
Особено нестабилното политическо положение в България довежда до осъществяването на Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. от Военния съюз и Политическия кръг „Звено”. Правителството на превратаджиите разтуря и забранява ВМРО, а нейните дейци са подложени на гонения, изтезания, съд и затвор. Така едно българско правителство, непровеждащо българска политика, ликвидира революционната организация на македонските българи, която в продължение на 40 години се бори и отстоява техните права в най-тежките режими на турски, сръбски и гръцки терор.
В общи линии това са накратко етапите в историята на Вътрешната организация. По-долу ще се спра по-подробно на всеки от тях, тъй като наш дълг е не само да обичаме народа си, но и да познаваме неговата истинска история. Повторенията, които ще срещнете в изложението, се налагат, за да бъдат дообяснени редица факти и събития, а тъй също и важни моменти от развитието на идеологията на нашата славна и героична ВМРО.
* * *

Даме Груев
ВМОРО е създадена на 23 октомври 1893 г. в Солун от млади и образовани българи, източноправославни, като българска националнореволюционна организация. Първоначално те назовават новото формирование с името Македонска революционна организация (МРО). Начело на нея стои Централен македонски революционен комитет (ЦМРК). Съществуването й е потвърдено на Ресенската среща на създателите през лятото на 1894 г., която някои изследователите също определят като учредителен конгрес.
На проведения през Великденската ваканция на 1896 г. Първи общ учредителен Солунски конгрес се вземат редица важни решения. Като делегати, освен създателите, тук присъстват всички по-видни дейци от вътрешността и на практика той става учредителен и поради значимостта на взетите решения и приетите основни документи на организацията. Организацията възприема името Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), като Одринско за пръв път е включено в революционната територия. Създадено е и Задграничното представителство (ЗП) на БМОРК в София, а за първи представители са избрани Гоце Делчев и Гьорче Петров. Тяхната основна задача е да осъществяват връзката между ЦК на БМОРК и Върховния македонски комитет (ВМК) в София, като същевременно по право са и членове и на двата ръководни органа на революционната и на легалната организация. На конгреса е изтъкнато, а това е възприето и от Вътрешната организация, че е валиден формулираният вече от Върховния комитет през март 1895 г. принцип за автономия на Македония и Одринско. В приетите нови програмни документи – устав и правилник, се определя, че „член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пол, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде с нещо полезен на революционното Освободително дело”. Целта на БМОРК, посочена в член 1 на устава, гласи: „придобивание пълна политическа автономия на Македония и Одринско”. За нейното постигане се определя, че комитетите „са длъжни да събуждат съзнанието за самозащита у българското население в казаните в 1 чл. области, да разпространяват между него революционни идеи чрез печат или устно и да подготвят и подигнат едно повсеместно въстание”.
Уставът и правилникът на БМОРК са съставени от Г. Петров и Г. Делчев въз основа на взетите решения на конгреса, а са отпечатани след тяхното пристигане в София като задгранични представители. На корицата на правилника в средата има изобразена седнала жена, която в дясната си ръка държи знаме, върху което се чете надписът „Свобода или смърт”. Тази й ръка е облегната върху постамент, на който е изобразен изправен разярен български лъв с корона. С лявата си ръка жената държи боен щит, който е опрян на лявото й коляно. Върху него, от лявата страна, пише „Македония”, а на срещуположната дясна страна с много ситен шрифт пише „1896”, което потвърждава, че годината, в която са изработени и отпечатани уставът и правилникът на БМОРК, е 1896 г. Пред краката на жената лежи счупеното турско знаме с полумесеца и разкъсани халки от желязна верига.

Гьорче Петров
Основана като българска, организацията си остава чисто българска и през дългите години на борба за освобождение на народа ни от различни по народност поробители. Не само създателите й я назовават като българска, но и враговете й, а и документите, създадени от дейците й, са писани на езика на населението в Македония и Одринско – българския. Общи за населението, което води десетилетни борби за освобождението си, са не само борбата, езикът и земята, а и историята, която го обединява в още по-здрави връзки. Мечтата за величието на българската държава и народ, разпространявана с историята на Паисий Хилендарски, беше безрезервно възприета от младите българи учредители. Революционерите се вдъхновяваха и от революционното дело и живот на Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев и Георги Бенковски. Това те декларираха с гордост непрекъснато в писмата си, в програмните документи и в спомените си и което може да бъде установено от всеки грамотен човек в документалното им наследство и в писменото им творчество. Ако се запознае човек със състава на участниците в освободителното движение, ще се установи, че не само има приемственост в революционното движение от двете български епохи, а и останалите живи участници от борбите през Възраждането са отново в редиците на борците.
Създателите на ВМОРО са Дамян Груев от с. Смилево, Битолско, д-р Христо Татарчев от Ресен, Иван Хаджиниколов от Кукуш, Петър Попарсов от с. Богомила, Велешко, Андон Димитров от с. Айватово, Солунско и Христо Батанджиев от с. Гумендже, Ениджевардарско. Още на първите сбирки през 1893-1894 г. в Солун и Ресен учредителите виждат своето дело като продължение на Българския революционен централен комитет (БРЦК) от времето преди Руско-турската освободителна война (1877-1878) и като продължение на делото на националреволюционерите. И идеята за автономията, която възприемат, е българска. Те се блазнят от мисълта, че по пътя на автономията по-лесно ще се осъществи обединението на народа и земите ни. По този повод членът на ЦК на ВМОРО Тодор Александров пише през 1919 г., имайки предвид целия изминал период, следното: „Вътрешната македоно-одринска революционна организация никога не е поставяла в своя устав „самостоятелна (автономна)” Македония… В нейния устав бе поставена целта автономия на Македония, и то като етап. Така се разбирала тая цел не само от основателите на организацията, но и почти от всички техни другари и заместници, от цялата македонска интелигенция и от цялото македонско организирано население.”

Гоце Делчев
Първоначално в нов осъздадената организация не се допускат участници, принадлежащи на други народности и вероизповедания, което било променено в програмните й документи през 1902 г., когато започнала да се назовава Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО). Това на практика е опит да се интернационализира борбата, включвайки в нея и представители на другите поробени народности и вероизповедания от Европейска Турция. Този тактически ход довежда до навлизането в организацията на българи – патриаршисти, униати и протестанти, на власи, на арменци, на албанци, на евреи и др., но съвсем не се оказва чак до такава степен успешен, тъй като организацията, въпреки че застава официално на интернационалния принцип, тя си остава главно българска, т.е. на българите-македонци, на българите-тракийци и на българите от Стара България, Бесарабия и от всички земи, където живеят наши сънародници. Тази стъпка на практика не се оказва много ефективна и този принцип е изоставен по време на преговорите за възобновяването на революционната дейност на ВМОРО през февруари 1911 г., когато се взема решение да се „приемат членове в организацията само българи-националисти”, което преговарящите записват в протоколите.
В устава и правилници на организацията от 1902 г. са направени някои основни промени. В член 1 от устава е дефинирана целта на организацията така: „Тайната македоно-одринска революционна организация има за цел да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоювание чрез революция пълна политическа автономия за тия две области.” В член 2 вече не се говори за „българско население в казаните области”, а за „македонското и одринско население”, а в член 4 (бивш член 3 от устава на БМОРК) вече още по-неопределено се казва, че „член на Т. М.-О. Р. О. може да бъде всеки македонец и одринец”. Трябва да подчертая за сведение на читателите, че черновата на коригираните устав и правилник от Г. Делчев са запазени в ЦДА. Това по най-категоричен начин е доказателство, че организацията от 1896 до 1902 г. носи името Български мякедоно-одрински революционни комитети, но за краткост в повечето случай е използвано и името Вътрешна организация, за да се отличава от външната организация, т.е. Върховния комитет. Официално името Вътрешна организацията започва да носи от 1905 г., от Първия Рилския общ конгрес. На скопските писания просто не обръщайте внимание, тъй като те са лъжливи и елементарен опит за манипулация.
Направените промени в програмните документи, като е заменено навсякъде „българин от Македония Одринско”, с „македонец и одринец”, е именно опит да се включат в организацията и представителите на другите народности и вероизповедания, населяващи организационната територия, което довежда до някои промени в програмните й документи. От документите на организацията и от нейните издания може да се забележи, че белезите на промяната проличават след завръщането на Г. Делчев от обиколката му в Македония (около 10 март 1902 г.). Необходимост от промяна в организацията може и да съществува, но на практика тази промяна не дава никакъв резултат. И до края на своето съществуване тя си остава българска и в нея така и не навлизат масово представители на други народности. В организацията действително се включват все повече и повече хора. Освен заклетите легални членове на организацията, може да се констатира и увеличаването броя на организационните чети. В организацията от основаването й членуват само българи-екзархисти, което се вижда и от устава и правилника на БМОРК. Но както споменах и по-горе, скоро след Солунския конгрес в организацията навлизат й българи от другите вероизповедания, както и евреи, и власи. Организацията си взаимодейства с арменската революционна организация, а често се случва към нея да се обърнат за съвместни действия и албанските революционери. Поддържат се контакти и с Гарибалди, с ирландските революционери и с руските, и френските анархисти. Чрез Димитър Ляпов Гурин Цариградският революционен комитет на Вътрешната организация поддържа най-тясна връзка с арменските революционери, като ги снабдява с оръжие и динамит за техните атентати в средата на 90-те години. Този комитет ще съдейства и на анархистите от групата на гемиджиите, които започват да подкопават основите на Цариградската отоманска банка, докато другата част от групата върши същото в Солун. През 1905 г. дейците от Цариградския комитет ще подпомогнат арменските революционери при подготовката и изпълнението на атентата срещу султан Абдул Хамид, подготвен по начина, по който действат в Русия социалистите революционери (есерите) от известната група на Борис Савинков.

Пейо Яворов
През 1902 г. са променени и символите на организацията. Върху окръжните на ТЦМОРК от юни 1902 г. и върху кориците на устава и правилниците на ТМОРО е променена не само фигурата на жената, държаща знамето с надписа „Свобода или смърт”. В документите от 1902 г. тя вече държи знамето, което отново е със същия надпис, с лявата си ръка, а дясната е подпряна на постамент, като разяреният български лъв е заменен само с надпис „Македония” под възпламенена бомба. Щитът с надпис „Македония” също е отпаднал.
През 1902 г. Вътрешната организация провежда два свои конгреса – първият е Пловдивският конгрес на Одринския революционен окръг, който се е състоял около 20 април 1902 г. в пловдивския дом на Михаил Герджиков. На него присъстват Г. Делчев и М. Герджиков, като представители на ЦК, Димитър Стефанов и Туше Делииванов, като задгранични представители, а останалите делегати са от Одринския окръг. Вторият конгрес е проведен от 1 до 5 септември 1902 г. в Солун. В уведомително писмо от ЦК в Солун до ЗП в София от 23 август 1902 г. е обявен дневния му ред: „Централният реши да се свика конгрес от първи до пети септември. На тоя конгрес ще се разглеждат следните въпроси: 1) санкционирание на Централния комитет; 2) разглеждание и изменение на правилника; 3) отношение на организацията спрямо Екзархията и нейните органи; 4) отношение на организацията спрямо разните пропаганди; 5) разглеждание въпроса за издавание на вътрешен вестник; 6) източници за материална поддръжка на организацията; 7) отношение на организацията спрямо комитети и дружества вън от Македония и Одринско; 8) уреждане на бюро при управителните тела, които да следят чуждата преса и проучват страната в етнографско и географско отношение. На тоя конгрес ще присъствуват всички районни ръководители и некои по-важни околийски. „Съобщете за конгреса и на Давида [Ив. Гарванов], ние му съобщихме, обаче не му поставихме в писмото самите въпроси, които ще се разглеждат на конгреса. За това съобщете му, ако е в тамошната болница.” За провеждането на този конгрес съобщава в спомените си само Хр. Матов, но без да се спира на взетите решения: „Върнахме се от заточение, мисля, на 1 септември 1902 година. В Солун на другия ден бе определено да стане революционен конгрес и аз зех редовно участие в него. Също взе участие и Пере Тошев; Попарсов отказа. Тогава върховистите проектираха да правят въстание. Работа значи много за центъра (Централния комитет) и на Вътрешната организация.”

Петко Пенчев
За времето от 1893 до 1934 г. Вътрешната организация преминава през няколко важни етапа на своята дейност. До аферите (Доневата, Иванчовата, Солунската, Поп-Ставревата, Одринската, Йосифовата, Мис-Стоновата и др.), чрез които на света става известно съществуването на организацията, това е времето на „тихата революционна дейност”, целяща да набере привърженици, които да се подготвят за участие във въоръжената борба, както е характеризирана в мемоара й от 1904 г. Следващият етап е този на „бурната революционна дейност”, минаващ през разкрития, сражения на четите на организацията и достигнал до славното Илинденско-Преображенско въстание (1903), като най-висок връх в българската национална революция след Берлинския конгрес.
На 24 декември 1902 г. ЦК на Вътрешната организация в Солун разпраща окръжно, с което свиква нов общ конгрес на организацията. Конгресът, който е проведен от 2 до 4 януари 1903 г. в сградата на Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий”, взима решение за започване на подготовка за вдигане на „повсеместно-стратегично въстание” в Македония и Одринско през пролетта на същата година, което ще остане в историята и в паметта на българите като Илинденско-Преображенско. Заседанията са председателствани от председателя на ЦК, учителя в гимназията, старозагореца Иван Гарванов.
По същото време и в София в Задграничното представителство се провеждат подобни съвещания по въпроса за въстанието. Г. Делчев, Г. Петров, Хр. Матов, д-р Хр. Татарчев, П. Тошев, М. Герджиков не присъствали на конгреса, но взели участие в разискванията на Софийските съвещания. Въпреки че основната част от участниците били противници на вдигането на прибързано и неподготвено въстание, на практика надделява становището на новите задгранични представители д-р Татарчев и Матов, които се солидаризират със Солунското решение и с аргументи отстояват позицията си. Г. Делчев не дочакал завършването на Софийските съвещания и пристигането на Ив. Гарванов и Велко Думев като пратеници на конгреса и в първите дни на януари 1903 г. заминал с четата си за среща с ръководството на Серския революционен окръг и с членовете на ЦК на организацията в Солун. Той имал намерението, ако не успее да отложи въстанието, поне да го отсрочи за по-късна дата, за да може окръзите в най-тежко състояния да получат оръжие и боеприпаси за въстанието. Въпреки че правителството на д-р Стоян Данев разтуря двата Върховни комитета (тези на Михайловски-Цончев и на Станишев-Карайовов), на 31 януари 1903 г. Вътрешната организация се обръща с призив към бившите върховисти и след проведените няколко срещи и преговори се постига споразумение за съвместно участие във въстанието. Новото попълнение в болшинството си е от офицери и подофицери от българската армия, които са изпратени в Македония и Одринско като инструктори и войводи на чети. Но основните върховистки чети участват във въстанието в Серския окръг.

Въз основа на предварително дадените инструкции от ЦК, още в края на януари 1903 г. окръжните комитети започват да изготвят и планове за действие във всеки отделно взет окръг, а от пролетта започва провеждането на окръжните конгреси, които взимат решения, съобразени с условията в отделните окръзи за датата на вдигането на въстанието и начините за водене на бойните действия. Първи заседава Смилевският конгрес на Битолския революционен окръг (19-24 април), като там са взети важни решения, които са от значение за цяла Македония и Одринско. Решенията на Смилевския конгрес бързо са изпратени до Представителството в София и Хр. Матов с помощта на офицери от армията изготвя „Общ план и цел на въстанието”. В плана Матов променя решението на Солунския конгрес въстанието да бъде не „повсеместно-стратегично”, а използвайки „партизанската борба” да се действува „едновременно и повсеместно”, като всеки въстанически окръг си изработи свой план въз основа на общия, съобразно с местните условия.
От протоколите на Смилевския конгрес се вижда, че на конгреса не е набелязана целта на въстанието. Планът, който е начертан на Смилевския конгрес, се отнася само за Битолския окръг, въпреки че някои от решенията му са общовалидни. Разпределението на революционни райони е направено само за Битолския окръг, а не за цялата революционна територия. Избраният Главен щаб е предвиден за ръководство на въстанието само в Битолско.
Конгресът на Одринския революционен окръг на Петрова нива е открит на 28 юни 1903 г., а на следващия ден е обсъден готовият вече „Общ план и цел на въстанието”.
Планът на практика служи не като конкретно указание за действие по време на въстанието, а дава възможност на ръководните тела на отделните въстанически окръзи да съставят свои планове съобразно с местните условия, а що се отнася до разделянето на революционната територия на въстанически окръзи, това райониране е било валидно и удобно само за времето на въстанието, т.е. само по време на активни бойни действия. То дава възможност въстаническите сили да се съсредоточават около планините във въстаническите окръзи, които по този начин да служат като изходна база и за свободни от турски войски зони по време на въстанието. Това има предвид Хр. Матов при разделянето на организационната територия на 7 въстанически окръга. „Всеки въстанишки окръг – обяснява той – би трябвало да има за централен пункт някоя планинска или гориста местност, която да служи като операционна база – за прикритие (прибежище) на въстанишките чети в голяма нужда.” За това свидетелстват и новите наименования на окръзите, които започват имената на централната за окръга планина, като напр. Пелистер, Паяк, Огражден, Пирин и т.н.

Датата за избухването на въстанието не е посочена в Общия план, а е определена от ЦК по-късно, непосредствено преди избухването му в Битолско. Въстанието избухва на етапи – на Илинден, на Преображение и на Кръстовден. Тъй като функционирането на ЦК е затруднено, поради предприетите арести срещу дейците на Вътрешната организация и на членовете на ЦК след избухването на Солунските атентати през април 1903 г. на практика ръководството на въстаническите окръзи се ръководи от избраните главни щабове, като за връзка между отделните окръзи служи Представителството в София и създаденото бюро за връзки с консулите на Великите сили в Битоля. Такова бюро е създадено и в Бургас, като за негов ръководител е определен Васил Пасков.
Въстаналите български райони в Македония и Одринско са потопени в кърви и пожарища, но определено трябва да се каже, че въстанието не е потушено, а е прекратено от главните въстанически щабове и то след като българската държава не се решава да се намеси и да подпомогне освобождението на поробените българи.
На 9 септември 1903 г. Главният щаб на въстанието в Битолско се обръща с писмо до българското правителство, с което настоява то „да изпълни дълга си спрямо своите еднородни братя тук по един внушителен и активен начин, какъвто се налага от силата на обстоятелствата и опасността, която грози общобългарското отечество днес”. В това си изложение Главният щаб призовава правителството: „След всичко туй нам е чудно как Почитаемото правителство, което ръководи интересите на българския народ, продължава да гледа с хладнокръвие на систематичното изтребление на българското население и пропадането на българското име и чест пред света. Поставени начело на народното ни движение тук, ний апелираме към Вас от името на роба-българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин чрез война. Вярваме отгласът е същий от народа в Свободна България.”
По този повод д-р Хр. Татарчев е трябвало да изрази становището на ВМОРО пред българския княз Фердинанд и да се иска българска въоръжена помощ. За очакваните резултати от тази среща, д-р Татарчев пише следното: „Демобилизацията, която трябваше да стане във втората половина на м. август обект на разискване от страна на Главния щаб, се отложи с около месец с надежда за интервенция, ако не от Великите сили, то поне от България и нямаше резон да се отлага по-дълго време или пък да се очаква някакъв резултат от подаденото изложение до българското правителство. Виждаше се ясно от водената през време на въстанието българска политика, че правителството не мисли ни най-малко за една сериозна и активна защита на каузата на българското племе под турско иго. Нещо повече, то не прояви дори достатъчно един човешки дълг, ако не и онова племенно право, за да ограничи поголовното опожаряване на българските села и избиване на мирното население.”

На 19 септември 1903 г. в Смилевска кория Главният щаб прекратява въстанието, след като става ясно, че България няма да изпълни своя дълг да помогне на въстаналите българи в Македония и Одринско. Упражненият дипломатически натиск и заплахи от страна на Русия, Франция и другите Велики сили върху България, както и мобилизацията от страна на Турция и струпването на войски на българо-турската граница си казват думата в този случай.
Направената рекапитулация от Хр. Силянов въз основа на мемоара на Вътрешната организация от 1904 г. за турските зверства и опустошения над българското население гласи:
„В четирите вилаета пострадаха повече или по-малко 16 околии, в които: 201 села бяха изцяло или отчасти опожарени, 12 440 къщи в тия села бяха изпепелени, 4694 души бяха избити, изклани и живи изгорени. 3122 жени и моми бяха обезчестени, 176 жени и моми бяха пленени, 70 835 души бяха обездомени, 30 000 души избягаха в България.”
Веднага след въстанието ВМОРО влиза в тайни преговори с Високата порта с цел да се избегнат бъдещи кръвопролития и да се реши македонският и тракийският въпрос по мирен път в рамките на Османската империя. Макар че откритата документация по този въпрос не е голяма по обем, но нейното значение за проучването му е голямо. Инициатор за започването на тези преговори е турската страна, но предложението за преговорите веднага е прието от водачите на ВМОРО, като дори изработват поискания от султан Абдул Хамид проект за реформи. Тези преговори започват да се водят не по установените българо-турски дипломатически канали и по дипломатическия протокол, а като се използват специално упълномощени представители. Турският комисар в София и българският дипломатически агент в Цариград не са включени в тях. В преговорите турската страна използва, освен свои висши чиновници, и живеещия в Цариград и много ценен доверен пратеник, българина А. Давидов, ползващ се с доверие както пред двете правителства, така и пред задграничните представители на ВМОРО в София. Турските пратеници се срещат освен с ръководителите на ВМОРО и с българския министър-председател и министър на външните работи генерал Рачо Петров, стоящ начело на правителство, съставено от привърженици на Народнолибералната (Стамболовистка) партия, ратуваща за добросъседски и приятелски отношения между двете страни. За преговорите е информиран и българският княз Фердинанд. Въпреки че тези преговори завършват без резултат, те поставят една сериозна база за развитието на отношенията през следващите години. Те са водени успоредно с официалните българо-турски преговори за амнистиране на участниците във въстанието от 1903 г., които, за разлика от неофициалните, завършват успешно, благодарение на такта и уменията на Григор Начович, който месеци преди това през първата си мисия в Цариград през пролетта на 1903 г. успява да смекчи напрежението между двете страни, когато турската страна дори започва мобилизация срещу Българското княжество заради напрегнатото предвъстаническо положение в Македония и Одринско.

С поражението на въстанието пред ВМОРО възникват нови проблеми, свързани с тактиката, устройството и ръководството й. Тя трябва да решава дали да продължи по стария път или да преразгледа програмните си документи и да осъществи реформи в организационната си структура и тактика.
Част от организационните дейци и ръководители на въстанието, между които Хр. Матов, Яне Сандански, д-р Хр. Татарчев, Хр. Чернопеев, Б. Сарафов, М. Герджиков и др., през зимата на 1903-1904 г. се събират на съвещания в София, на които разискват върху въпросите от принципен и тактически характер, възникнали в хода на въстанието и след него. Обсъждан е и въпросът за законността на взетото решение за въстание, подготовката на организацията и населението за него, ръководенето на въстанието от ЦК, ролята на ЗП, въпроси от тактически характер, пропагандата в хода на въстанието и др. На тези Софийски съвещания се оформят идейните течения в организацията, въпреки че не се вземат решения, а само се обменят мнения. С общ документ излизат само организационните дейци, групирани около Сандански. Това е Директивата за бъдещата дейност на Организацията и упътванията към нея, които документи стават идейната платформа на оформящата се левица в македоно-одринското националноосвободително движение, която става известна с името Серската група. До средата на годината директивата е вече размножена и разпратена във вътрешността. Тя е одобрена в Серския и Струмишки революционен окръг, а на страниците на органа на ВМОРО в. „Революционен лист” са отпечатани десетки дискусионни статии.
В първите дни на месец май 1904 г. друга група революционери, главно ръководители на въстанието, сред които Г. Петров, Георги Пешков, Георги Сугарев, Георги Попхристов, Добри Даскалов, Йордан Тренков, Никола Каранджулов, Петър Ацев, Петър Самарджиев, П. Тошев, Стефан Димитров и Христо Узунов, Д. Груев, участвуват в подвижен конгрес на Битолския революционен окръг. Той започва своите заседания на 8 май в с. Беловодица и завършва на 16 май 1904 г. на връх Козяк. Участниците в него са главно дейци на Битолския окръг, а така също са поканени и представители от граничещите с него околии от Солунски и Скопски окръг – Д. Даскалов и П. Самарджиев – тиквешки войводи, и Ст. Димитров – велешки войвода. Допускам, че охраната на конгреса е осъществена от четата на войводата Петър Юруков. Част от конгресистите (Г. Попхристов, П. Самарджиев, Д. Даскалов и Ст. Димитров) участвували преди това в софийските заседания. По такъв начин участниците в Прилепския конгрес най-непосредствено са информирани за въпросите, обсъждани на софийските заседания. Н. Каранджулов пък наскоро бил успял да избяга от Битолския затвор. Като привърженик на ВМОК участвувал в конгреса войводата Й. Тренков, който след закриването му имал среща в Битоля с изпратения за тази цел от комитета негов касиер Георги Ив. Белев. Тренков информирал пратеника на комитета за работата на конгреса. От страна на ЦК на ВМОРО Димитър Мирчев се намирал в Битоля, за да получи протокола от заседанията на конгреса и да го препрати до ЗП в София. За председател на конгреса бил избран Д. Груев, а Хр. Узунов за секретар.

Яне Сандански в четническа униформа

Тъй като дискутираните въпроси на този конгрес са изключително важни за вървежа на революционните борби през следващите години ще се спра по-подробно на него.
На конгреса били поставени за обсъждане въпросите за управлението на организацията и необходимостта от провеждане на реформи в нейната организационна структура и тактика, които преди били разисквани и в София. При поставянето за обсъждане на тези въпроси „не можело да се мине и без да се отчете и постигнатото до момента, като се направи критична преоценка на изминалото десетилетие, да се очертае и бъдещата дейност на организацията въз основа на създалото се положение вследствие на засилилите се сръбска и гръцка въоръжени пропаганди. Затова конгресът взема решение още в самото си начало всички „разменени мисли да се оформят и да се направят достояние на цялата организация за подготовка на един общ конгрес”.
Главният инициатор за свикването на Прилепския конгрес е П. Тошев и като такъв той, по думите на Г. Петров, бил „определил няколко точки по въпросите на деня в организацията”. Тези въпроси, както се сочи в окръжното писмо на Битолски окръг от 25 юни 1904 г., са: а) съществуването на новите институции на Организацията и преди всичко ЗП, статутът на което не е намерил място в стария правилник, б) неточното изпълнение на разпорежданията на стария правилник, в) недоволството на членовете от начина на ръководене на Организацията и от непълнотите в правилника и желанието за реформиране на организационната структура. В него е отбелязано още, че участниците в конгреса са се ръководили от гледището, „че успехът на делото зависи преди всичко от стабилността на Организацията”, и затова „признават като първа необходимост, за заякчаването и напредъка на делото, изработването и приемането на нов, по-пълен вътрешен правилник, съответствен на съвременните нужди на Организацията и в духа на изискванията на болшинството от служителите й”.
По въпроса за изработването на нов правилник на организацията делегатите се разделят на две главни групи. Дейците около П. Тошев и Г. Петров са привърженици на реформирането на устройството и управлението на ВМОРО, в духа на децентрализацията. Другата група, обединена около Д. Груев, и в която влизат Хр. Узунов, Г. Попхристов, Г. Сугарев, Н. Каранджулов и П. Ацев, са привърженици на централизацията в Организацията и са против реформирането й. Групата около Пере и Гьорче изработва нов проект правилник, известен като „Образец I”, в който новото се състои, по думите на Гьорче, че „мистериозната централизация се отхвърляше, като се почне от ЦК, та до селата, а вместо нея – широка децентрализация. Сложен механизъм във висшите ръководни учреждения се предвижда, за да могат всички по-видни сили на Организацията да вземат участие в делата на организацията”. В този проект се дават големи права на окръжните комитети, като в чл. 78 е казано, че „Централният комитет се състои от окръжните комитети и Централното бюро”. Според този проектоправилник всъщност новият ЦК ще бъде с разширен състав, като на окръжните комитети се дава възможност да участват в управлението на Организацията. За изработването на този проектоправилник най-голям е приносът на П. Тошев, за когото, според литературата, е известно, че е имал предварително подготвени бележки. Изготвеният проектоправилник не е приет „като крайно децентралистичен и неотговарящ на една революционна организация”. Този проектоправилник среща съпротивата преди всичко на Даме, който изтъкнал като доводи, „че парламентарното начало за изборност и децентрализация са несъвместими със самата същност на движението, което е тайно. Изборност означава агитация, спорове, шум и следователно, неизбежна публичност”. Мнението на Д. Груев по устройството и ръководството на ВМОРО е оформено във втори проектоправилник, известно като „Образец II”, от Д. Груев, с помощта на Г. Петров. Проектоправилникът на Д. Груев защитава принципите, на които се гради Организацията до въстанието, т.е. по правилника на ВМОРО от 1902 г. При запознаване с проектоправилника „Образец II” ясно се вижда, че той не е самостоятелен проектоправилник, а представлява допълнения, поправки и уточнения към проектоправилника „Образец І”. Най-точно го определя Гьорче, който отбелязва, че Дамевият проект „не бил в основата си друго, освен първия проект само в по-умерена форма”.

Аферата „Мис Стоун” – Сава Михайлов, Яне Сандански, Кръстю Асенов и Христо Чернопеев
В поверителното си окръжно писмо от 1 февруари 1905 г. до всички другари-революционери в Македония, Одринско и в странство Б. Сарафов отбелязва, че Дамевият проект „иска да ни повърне към старий ред на нещата и да обезпечи дълготрайност на онези, които произволно си дават громки названия и укриват произволите си зад една невменяема безименност”. Той подчертава по-нататък: „Ние трябва най-решително да отблъснем подобните похватки и да приемем само онова, що е плод на колективния разум, на един конгрес, предизвикан от нуждата на едно преустройство.”
Като привърженик на строгия централизъм в организацията Даме формулира в този дух правата и длъжностите на ЦК. В чл. 33 от неговия проект се сочи, че „ЦК служи за съединително звено на целокупната Вътрешна организация и я представлява направо или чрез представителството пред вънкашния свят”. А в чл. 34 се подчертава, че „след Общия конгрес той (ЦК) има висшата и контролна власт в Организацията, следи вървежа й и се грижи за преуспяването й”.
Конгресът не приема нито първия проектоправилник, като се изтъква, че е „крайно децентралистичен”, нито втория, който пък бил „строго централистичен”. Решава се да се отпечатат двата проектоправилника и да се изпратят за мнение в революционните околии, тъй като те „най-добре ще могат да представят общото мнение на организацията”. Екземпляри от проектоправилниците в България се съхраняват в личните архиви на Петър Юруков, Васил Пасков и Пейо Шишманов. Известно е, че друг екземпляр от тях, заедно с протокола на конгреса, са съхранявани от Йордан Тренков. Но те му са конфискувани от българската милиция след 1944 г., когато живее в Шумен чрез посредничеството на акад. Тодор Павлов, а конфискуваните материали са замъкнати в Скопие и там укрити от Ангел Динев. Това е известно от кореспонденцията на Тренков с Никола Киров Майски. В неговия личен архив пък се съхранява препис от материалите от Прилепския конгрес.

Мис Стоун
По проектоправилниците се иска мнението на окръжните ръководителни тела и на Задграничното представителство в София, като всички мнения се иска да се изпратят най-късно до 1 август в окръжните центрове. Конгресът решава от всичките окръзи да се излъчат по 1 делегат, които да съставят Временно проверочно бюро, което въз основа на решенията на околиите да състави „временен правилник”, който да се прилага във всички околии до утвърждаването му като „постоянен правилник” на свикан общ конгрес на ВМОРО.
Конгресът решил да се изпита на практика проектоправилника „Образец І”. Въз основа на него било избрано ръководно тяло в Прилеп. На 16 юли 1904 г. в с. Екши Су, Леринско, на събрание на легалните и нелегалните революционни дейци били „прегледани проектите и възприет временен правилник”, въз основа на който били създадени ръководства по селата в Леринско и Костурско „на изборни начала”. По същия начин в Крушово градската и селските организации избрали Околийско ръководно тяло. Но както показала практиката, експериментът се оказал несполучлив.
Вторият въпрос, с който се занимал конгресът, бил изработването на правилник за четите. За основа при разискванията е използуван правилникът за четите на ТМОРО от 1902 г. Промените в него са наложени от натрупания опит на Организацията през въстанието. След обсъждането на правилника за четите били назначени ревизори на четите в околиите на Битолския окръг – за Леринско – Г. Попхристов, за Мариовско – Н. Каранджулов, за Прилепско – П. Ацев, за Демирхисарско – Г. Сугарев, за Кичевско – Ванчо Сърбака, за Охридско – Хр. Узунов, за Преспанско – подофицерът Георги, за Ресенско – Славейко Арсов, и за Костурско – Пандо Кляшев. Били назначени и ревизори за граничещите с Битолски окръг околии – за Велешко – Ст. Димитров, и за Тиквешко – Петър Юруков. Проектът за правилник на четите е запазен по преписа на секретаря на конгреса Хр. Узунов, който го е записал сред водените бележки в личния си дневник.
Особено бурни били разискванията, когато бил поставен за обсъждане въпросът за становището на Организацията към двете въоръжени пропаганди – гръцка и сръбска. Тук се очертават три мнения. По този въпрос Д. Груев все още не бил категоричен за започване борба с пропагандите. Мнението на Даме е предадено в едно писмо на Й. Тренков от 18 юни 1904 г. Той пише: „Собствено той (Даме) не оспорваше самия принцип, ами понеже сме нямали тактични хора за борба с пропагандите, не трябвало да подемаме тази борба, за да не ни обвини външният свят в национализъм и с това да уроним авторитета на Организацията. В заключение Даме каза, че не иска да се захваща борбата с пропагандите само защото по нямане на добри ръководни сили, не сме могли да я изведем до благополучен край”. А Гьорче изказва мнението, че ако се „даде национален колорит на организацията” и се започне борба с пропагандите, ще се изостави революционната борба. Той разказва в спомените си: „Знаех, че ако на нашите хора отвориш вратата на национализма, че там всички ще се натикат, че ще си създадем една язва и ще захвърлим революционната идея, както и стана.”

Най-категоричен привърженик на борбата с пропагандите е Пере, който успява да наложи своето мнение. Той казва: „Ние няма защо да прикриваме националната борба от очите на външния свят. Напротив, нека всеки знае, че интересите на освободителното македонско дело изискват пълно изкоренение на сърбоманството и гъркоманството”. Конгресът накрай решил да се възложи на Д. Груев да се справи със сръбската пропаганда в Поречето, а на П. Тошев и Й. Тренков да се справят с нея в Азот.
На конгреса са обсъдени и редица други важни въпроси. Обект на разисквания стават и икономическите въпроси. Изтъкнато е, че икономическият упадък на населението ще бъде пречка за постигането на крайната цел на Организацията, тъй като тя черпи главно средствата си за борбата от него. П. Тошев предлага да се вземат мерки за „икономическо подигане на народа”, като се развие бубарството, овощарството, лозарството и пчеларството. Той предлага, че „за да има организацията по-близо да себе си хора компетентни по икономическите въпроси, нужно е тя да бъде в пълна солидарност с Екзархията и всички други училищни власти”, понеже „чрез тях ние можем да си набавим потребните хора под булото на учители, инспектори и пр.” По въпроса за ролята на просветата на населението отново взема думата П. Тошев, като предлага четите да настояват селяните да си построяват училища, да задължават да изпращат децата си в училище и сами да издържат назначените учители, като по този начин „ще се икономисват сума пари от екзархийския бюджет, които могат да бъдат употребени за други цели (за доктори, вилаетски инспектори, народни аптеки, подаръци в черковни книги, одежди и икони от името на Екзархията в села гдeто имат почва пропагандите и много др.)”. По въпроса за просветата Пере предлага „комитетите да са в пълно съгласие с училищните власти и даже в пълно разположение на последните“. По въпроса се изказват и Даме, и Гьорче. Те смятат, че ВМОРО не бива да се отклонява от пряката си революционна дейност, като „категорически настояваха, че то е чисто еволюционен въпрос, който нямал нищо общо с революцията”. Друг важен проблем, който бил подигнат на конгреса, бил този за „легалната борба в Турция”, т.е. за използуването на възможностите, които дават турските закони за защита на правата на поробеното население.
Поради неотстъпчивостта на Д. Груев по много от поставените въпроси за реформирането на програмните документи и тактиката и стратегията на Организацията в духа на децентрализацията и въвеждането на широка изборност за всички ръководни постове в организацията не се приемат решения, а се поставят за обсъждане пред цялата Организация. Затова след закриването на конгреса двата проектоправилника са хектографирани от Б. Сарафов и изпратени с придружителното окръжно писмо на Битолския революционен окръжен комитет, написано от Д. Груев до окръжните и околийските революционни комитети, войводите и ЗП в София за обсъждане и бележки по тях.

Мис Стоун при завръщането си в Америка
По решенията на Прилепския конгрес и проектоправилниците на страниците на органа на Вътрешната организация „Революционен лист” започва дискусия, открита с редакционната статия „Необходимо е да се побърза” и със статията на Мichel (М. Герджиков) „Пред една опасност”. Проектите са четени на общи събрания и се разисква върху тях в Представителството в София, във Воденско, в Леринско и Костурско, както и на Скопския окръжен конгрес. На страниците на „Революционен лист” е отпечатан проект за правилник на организацията, съставен от Авиценус (Димо Хаджидимов). През април-май 1904 г. Хр. Матов пише и отпечатва брошурата „Основи на Вътрешната революционна организация (Опит за подбиране и формулиране „Основите”)”, като ги доразработва през юни и ноември същата година с приложението „Що бехме – що сме”. На 1 април 1905 г. Г. Петров съставя допълнителни бележки към Проектоправилника „Образец I” за градските организации.
Изработеният от Д. Хаджидимов и отпечатан с шифъра на организацията „Проект за вътрешното устройство на организацията” на 7 октомври 1904 г. на страниците на в. „Революционен лист” е хектографиран и разпространен във вътрешността като „Проектоправилник Образец № 3”. Ръкописни екземпляри от него се съхраняват в архива на Пейо Шишманов и в Ръкописния отдел на Пловдивската народна библиотека. В него Д. Хаджидимов се изявява като привърженик на федеративния принцип. С Проектоправилника се налага пълна децентрализация в структурата на организацията и се гарантира самостоятелността на отделните революционни окръзи, а на Централния комитет се възлагат само информационни функции. Както в Проектоправилника, изработен от П. Тошев, така и в този на Д. Хаджидимов се иска утвърждаването на децентрализацията и широката изборност за всички ръководни органи в организацията.
В „Проектоправилник Образец № 3” и в публикуваните във в. „Революционен лист” статии Д. Хаджидимов се проявява и като идеолог и защитник на принципите на Серската група в революционното движение в Македония и Одринско. В започналата дискусия между дейците на организацията за нейното управление най-сериозна критика на Проектоправилника и статиите на Д. Хаджидимов в началото на 1905 г. прави Хр. Матов като привърженик на централизацията във ВМОРО.

Иван Гарванов
По устройството и управлението на ВМОРО и по принципите, върху които се гради организацията, се изказал в поверително окръжно и Б. Сарафов на 1 февруари 1905 г. В окръжното той говори не само от свое име, а от името на групата, т.е. от т.нар. Сарафов комитет, който се изявява със своите позиции още по време на Софийските съвещания, когато за пръв път се очертават идейните течения в революционното движение и във ВМОРО, наречена от Хр. Силянов „течение на сарафистите”. Характерното за това течение е не толкова идейната общност на членовете му, колкото събирателната фигура на лидера му Б. Сарафов. В окръжното Сарафов изказва възгледите си по вътрешната и външната политика на ВМОРО и препоръчва мерки за нейното преустройство. По въпросите за устройството и ръководството на организацията той застава на позициите на Проектоправилника „Образец I”, т.е. на принципа на децентрализацията. За него зад този проектоправилник стоят „мислещата революционна младеж и някои от старите дейци” и поколението, което иска да действа съзнателно, докато зад втория стоят „авторитетите”, „диктаторите” и привържениците на „крайната централизация и мистериозност”. В окръжното Сарафов отговаря и на нападките към него за обвързването на ВМОРО с външни фактори.
На отправените критики на Б. Сарафов към „изродения” и „фиктивен” ЦК на страниците на в. „Революционен лист” отговаря членът на ЦК в Солун Борис Мончев, като той критикува преди всичко разбиранията му по отношенията на ВМОРО с българското правителство и към „европейския свят”.
Последователно се свикват и конгресите на другите революционни окръзи. Първи заседава Варненският конгрес на Одринския революционен окръг от 12 до 25 февруари 1904 г. На него се критикуват начините на водене на бойните действия по време на въстанието. Конгресът се изказва и по бъдещото управление на организацията, като се иска да се въведе „изборност на ръководните тела от долу до най-горе, да се осигури и на низовите кадри участие както в управлението на организацията, така и определяне на насоките на революционното движение”.
Особено важни са решенията на Скопския окръжен конгрес, който заседава в Кратовско в началото на януари 1905 г. В запазения от конгреса протокол се казва, че са разгледани „досегашната дейност на организацията и бъдещата”, обсъдени са „всичките проектоустави, правилници за селските чети, районните чети, директивата, одобрени от Мелнишкия и Струмишкия революционен окръг, основите на организацията от Брутя (Хр. Матов)”. Конгресът смята, че трябва да се дадат големи права на окръжния конгрес и на окръжния комитет и те да решават всички възникнали въпроси.
През април-май 1905 г. Хр. Матов подлага на критика проектоправилниците Образец I, II и III и протоколът от Скопския окръжен конгрес.

Борис Сарафов

Преди да се свика конгресът на Струмишкия революционен окръг, е свикан конгресът на Струмишка революционна околия на 27 май 1905 г. Конгресът приема решения по икономически и съдебни въпроси, отнасящи се до Струмишка околия. Избира се районно ръководно тяло. Нов елемент в структурата на организацията е решението да се раздели Струмица на „няколко махаленски ръководни управителни тела с отделни управления във всеки участък”. Конгресът се занимава и с въпроса за събирането на членски внос и за събирането на средства за организацията чрез облагане с данък на търговци, производители, еснаф и др. Прието е решение и срещу Струмишкия митрополит Герасим. Избира се комисия, която да проверява сметките на градските и селските управителни тела. Определя се кога да се избират районни ръководни тела, селските съдилища, и десетниците. На конгреса е разгледан и обсъден и правилникът за селските чети, който се приема при второто четене „с някои изменения”. Конгресът избира делегати за окръжния конгрес, който бил свикан през лятото на същата година, и взел „решения в духа на директивата”.
Конгресът на Солунския революционен окръг се е състоял през юни 1905 г. В решението му се дава оценка на дейността на чуждестранните офицери и цивилни агенти, изпратени в Македония по силата на Мюрщегската реформена програма. Определят се и начините на водене на борба с гръцката и сръбската въоръжена пропаганда, като се препоръчва да не се дава национален облик на борбата с тях. Особено важен момент в документа е решението да се устроят „ръководителни райони с пълна самостоятелност” поради слабата подготовка на населението за „комитетските работи”.
По решенията на този конгрес се повдига дискусия в „Революционен лист”. Срещу решенията му се обявяват и легалните дейци на ВМОРО от Солунски революционен окръг. На 10 август с. г. е свикан втори Солунски конгрес с участието предимно на легални дейци от Солунски, Кукушки, Дойрански, Тиквешки и Воденски район, а Ениджевардарският район упълномощава да го представлява делегат от друг район. Работата на конгреса продължава 3 дни. Лука Иванов е избран за войвода на окръжната ревизионна чета; избрано е и Окръжно управително тяло, а също и делегати за Общия конгрес – Аргир Манасиев, Д. Даскалов и Б. Мончев. Конгресът прави оценка на „досегашната деятелност на организацията” и се занимава и с въпроса „какви изменения би трябвало да станат в статута на тая организация”. Обсъдени са и въпроси, свързани с четническия институт на организацията, като се възприема решението, че „занапред четите не би трябвало да бъдат големи и войнствующи, а просто агитационни между населението”. Препоръчва се разглеждането на провиненията на някои организационни чети и отделни дейци и се изразява мнението, че „не е в интерес на работата организацията да се държи изключително почти в ръцете на учителите”, а да се привлекат „хора от самото общество”. Трябва да се има предвид, че в работата на конгреса участвуват главно учители и че това не е опит на по-малко образованите дейци в организацията да изолират учителите. По време на тридневните заседания се прави опит да се разграничи и дейността на ВМОРО от тази на Българската екзархия. Вторият Солунски конгрес изказва мнение и по програмата на ВМОРО за автономията, като се подчертава, че „добре разбраните интереси изискват да се работи въз почвата на автономията”, и се определя какво да бъде отношението на организацията към балканските държави. Конгресът се занимава и с устройството на управлението на окръжните комитети, взаимните им връзки и зависимостта им един от друг, но без да е отбелязано какви точно са решенията по тези важни въпроси. Изказано е и мнение да се започне издаването на вестник на френски език, който „да представлява и защищава интересите на организацията пред Европа”.

проф. Любомир Милетич

През юли 1905 г. заседава и Серският окръжен конгрес в местността Белемето в Пирин планина. На него също така е обсъдено положението на организацията в окръга и се препоръчва „да се избират предани, честни и прилежни ръководители чрез избори”.
По решенията на окръжните конгреси на страниците на организационните вестници „Революционен лист” и „Македоно-одрински преглед” се изказват редица дейци на ВМОРО. В „Революционен лист” е открита специална рубрика „Трибуна”. След състоялите се съвещания, дискусии и окръжни конгреси надделява мнението за наложителността от свикването на общ конгрес на ВМОРО.
За бъдещите делегати на конгреса редакцията на „Революционен лист” издава сборник от дискусионните статии, печатани преди това на страниците на вестника. Отпечатан е и проектодневен ред на общия конгрес, като за образец се използуват дневният ред на Скопския и на Серския окръжен конгрес. Общият конгрес е свикан в края на септември 1905 г. в Рилския манастир и продължава работата си близо месец. На конгреса, станал известен като Първи Рилски общ конгрес на ВМОРО, присъствуват 22 делегати от шестте революционни окръга: от Битолския революционен окръг – Г. Петров, П. Тошев, Г. Попхристов, Павел Христов и Б. Сарафов; от Солунския революционен окръг – Д. Даскалов, А. Манасиев и Б. Мончев; от Серския революционен окръг – Я. Сандански, Лазар Томов, Тодор Попантов и Илия Балтов; от Струмишкия революционен окръг – Хр. Чернопеев, Стойо Хаджиев, Иван Илиев и Мануш Георгиев; от Скопския революционен окръг – Д. Груев, Мише Развигоров и д-р Петър Кушев, и от Одринския революционен окръг – Лазар Маджаров, Стамат Икономов и Климент Шапкарев. За председател на конгреса е избран Д. Груев, а за секретари – Ил. Балтов и Кл. Шапкарев. Като се съобразяват с „резолюциите на разните местни и окръжни конгреси”, делегатите изработват програма на въпросите, които предстои да се разгледат на конгреса. В началото са изслушани докладите на ръководителите и войводите от отделните революционни окръзи, след което се пристъпва към разглеждане на въпросите за отношението на ВМОРО към чуждите национални пропаганди, към българското правителство и Българската екзархия, за избора на ръководни тела на организацията и за печатния й орган.
Най-важният въпрос на конгреса е за бъдещата дейност на Вътрешната организация, който е в основата на изработения „в крайно демократичен дух” доклад на П. Тошев по устава и правилника на организацията.
На конгреса се очертават две течения. Едното, представяно от Д. Груев, подкрепян от солунските и одринските делегати, държи „най-много на практичната и реалната страна на движението”. Главни представители на другото течение, което се стреми към „силно демократизиране на движението и всичко да става чрез народните маси”, са П. Тошев, Г. Петров и Я. Сандански.

Стоян Михайловски

Освен устав и правилник на организацията на конгреса са изработени правилник за четите и правилник за селските и градските чети на Вътрешната организация. Основните документи, които са приети на Рилския конгрес, имат някои различия и особености в сравнение с документите от 1902 г. Обаче крайната цел на ВМОРО, посочена в чл. 1 от устава и в чл. 1 от нейния правилник, е дословно повторение на крайната цел, залегнала в предишния устав.
Наред със съществуващите до 1905 г. форми на борба се узаконяват и грижата „за културно-икономическото повдигане на организираното население”, както и подпомагането на „легалната му борба против турската власт” (чл. 3 от устава), или с други думи, подпомагане на културното и просветното дело, вземане на мерки за подобряване на икономическото състояние на населението и на неговия бит, създаване на революционни съдилища и бойкотиране на турските съдебни институции.
Стремежът на ВМОРО за интернационализиране на борбата е намерил своя конкретен израз в чл. 5 от новия устав и в чл. 1 от правилника, с които се регламентира приемането на представители на другите потиснати народности, живеещи в Европейска Турция, където се намира организационната територия – Македония и Одринско. Подчертана е възможността във Вътрешната организация да се приемат членове без разлика на вярата, с което се прави опит в нея да се привлекат не само представители на християнското население, но и на мюсюлманите и евреите. Във връзка с това частично е променен начинът на приемането на нови членове във ВМОРО. За разлика от текста на клетвата, който почти не се променя, ритуалът по приемането на новите членове в организацията не е точно установен. Това очевидно е направено с цел да бъде избегнато неудобството друговерците да полагат клетва пред такива християнски символи, каквито са евангелието и кръстът.
Демократичният централизъм, на каквато основа се изгражда Вътрешната организация според правилника от 1902 г. и под влияние на проектоправилника от Прилепския конгрес, е намерил своето място и в новия правилник (чл. 8). Характерно е също така, че са засилени тенденциите за изборност, която е въведена за всички длъжностни лица без изключение (чл. 12 от устава).
Качествено ново положение е залегнало в чл. 41 от правилника, в който е отбелязано, че „специални терористически групи не съществуват”. На практика обаче това не се осъществява, тъй като организацията продължава да използува такива групи и през следващите години.
По време на заседанията на конгреса върху председателя на конгреса Д. Груев е упражнен сериозен натиск от противниците му в Организацията за неуспешните му действия в Поречието срещу сръбската пропаганда през 1904 г. и попадането му в ръцете на сърбоманския войвода Мицко. Целта е да се постигнат компромиси между двете противостоящи си групировки за спечелване на надмощие и позиции при изработването на новите програмни документи на Организацията и за амнистирането на Б. Сарафов за прегрешенията му спрямо сръбската пропаганда в Македония и предприетите веднага след въстанието от неговата група отцепнически действия и опита му за дискредитиране и изместване на тогавашните задгранични представители д-р Татарчев и Матов. С цената на редица отстъпки, отразили се в новите устав и правилници, компромисът е постигнат. Но в интерес на истината трябва да подчертае, че този устав, резултат на компромис и критикуван нееднократно, остава непроменен и действа цели двадесет години, до конгреса на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) през февруари 1925 г.

Трайко Китанчев
На Д. Груев е възложена и задачата да се обърне към дейците на бившия ВМОК и по-специално към ген. Иван Цончев и да го прикани да прекрати дейността си, тъй като тя е вредна за движението, която задача той изпълнява успешно. Може да се каже, че е голям пропуск, че Даме не е имал пълномощия да се договори влизането на върховистите във Вътрешната организация. Това ще се осъществи официално по време на водените преговори за възстановяването на ВМОРО след хуриета през 1910-1911 г.
На този конгрес за членове на ЦК са избрани Д. Груев, П. Тошев, Ефтим Спространов, Тодор Попантов и Александър Станоев. По редица недоразумения, включително и проблеми от междуличностен характер, конституирането на ЦК върви изключително бавно. От по-късно изказване на Е. Спространов по време на Кюстендилския общ конгрес (март 1908 г.) става ясно, че ЦК на практика не е функционирал, тъй като по неговите думи „Централният комитет не успя да се конституира и да заработи като нещо цяло. При това нам не се изпрати препис от решенията на конгреса, за да се види, че сме избрани за членове. Ние, легалните, функционирахме на доверие.”
По време на конгреса е избрана специална комисия в състав: Г. Петров, Д. Груев, П. Тошев и Г. Попхристов, която е натоварена от конгреса да изработи и да изпрати в Македония и Одринско „циркуляр с извадки от по-важните общи решения за сведение и осветление и тълкувания и обяснения на правилниците за ръководство при тяхното прилагане”. Комисията изработва два циркуляра. В Циркуляр № 1 са направени извлечения от решенията на конгреса по реда на точките от дневния му ред, а в Циркуляр № 2 са дадени допълнителни обяснения към правилника на организацията и правилника за четите и извлечения от решенията на конгреса по финансови, културни и съдебни въпроси. За да се даде гласност на устава на организацията, решава се той да се публикува на няколко езика и да „се разпространява и употребява като предварително агитационно средство, дето това е потребно”. За пръв път уставът е публикуван в „Македонски преглед”, съпроводен със задълбочен и аргументиран анализ от члена на ЦК и член на комисията Д. Груев. В него са отпечатани и част от решенията на конгреса, които по-късно са допълнени и издадени самостоятелно като Циркуляр № 1. В същото списание са поместени и редица теоретични статии по решенията на конгреса и за преработения устав.
Уставът и правилниците са отпечатани веднага след конгреса в отделни брошури и са разпратени във вътрешността.
Решенията на Рилския конгрес на практика се оказват като надмощие на дейците на левицата във ВМОРО, които „се явиха по-организирани и наложиха своите схващания в преработените основни документи на организацията”.
Следващият общ конгрес на организацията трябвало да се състои на другата година по същото време, тъй като „избраните от редовния общ конгрес лица и учреждения (ЦК, финансова контролна комисия, общите ревизори и задграничното представителство) трае една година”.

Пере Тошев
През първата половина на 1906 г. в околиите на Скопския революционен окръг се провеждат околийски конгреси, на които в зависимост от броя на организационните членове са избрани съответен брой делегати за предстоящия окръжен конгрес. Околийски конгреси се провеждат и в другите революционни окръзи: през март – в Струмишко, през юни – в Серско, а през следващите месеци и в другите революционни окръзи. Свикани са и окръжните конгреси на Скопския, Струмишкия, Одринския и Серския окръг. Пръв се свиква конгресът на Скопския окръг (17-24 юли 1906 г.) вън от организационната територия – в България, като от избраните 35 делегати в работата му вземат участие 32. В продължение на осем дни те дискутират по различни въпроси, свързани със състоянието и дейността на ВМОРО в окръга и в отделните революционни околии, въоръжението, административното деление, културно-икономическото положение на населението и др. В рамките на дневния ред са разгледани и ред въпроси от общ организационен характер – отношението на организацията към чуждите пропаганди, външната й политика, дотогавашната и бъдещата й дейност и др. Отправен е и апел към революционните дейци от другите революционни окръзи за по-скорошно и успешно свикване на окръжните конгреси и на общия конгрес.
От 20 до 31 юли 1906 г. в с. Ловча, Неврокопско, се провежда и Серският конгрес, а малко по-късно – и Струмишкият, и Одринският. А през октомври е проведен окръжният конгрес на Солунския, а след него – и на Битолския окръг.
На 2 септември 1906 г. ЦК съобщава и на останалите четири окръжни комитета, че общият конгрес ще бъде свикан според правилника на годишнината от Рилския конгрес и иска мнението им за съвместно уточняване на датата и мястото му. Но по въпроса за мястото на предстоящия общ конгрес на организацията между ръководителите на революционните окръзи се получават значителни разногласия. Против предложението на ЦК конгресът да бъде свикан през декември в София се обявяват ръководителите на Серския и Струмишкия окръжен комитет, които поддържат становището, че конгресът трябва да се проведе на организационна територия, т.е. във вътрешността. Серчани, от своя страна, предлагат за място на конгреса Пирин планина, но без да дават гаранции за сигурността на делегатите, а този въпрос също се оказва много важен, тъй като разногласията и разцеплението между отделните ръководители и окръзи назряват. Въпреки споровете около мястото на конгреса, делегатите от шестте революционни окръга пристигат в София и на 13 декември провеждат първото предварително заседание на конгреса. Тук спорът за мястото избухва с нова сила. Той продължава и на следващите две заседания, вследствие на което се стига до компромисното решение конгресът да се състои в Рилския манастир. Не мястото на конгреса обаче е най-важният въпрос, който вълнува делегатите. Същността на разногласията всъщност са все по-обособяващите се идейни различия, опиращи до такива важни въпроси от живота на организацията, каквито са въпросите за бъдещата й дейност, за нейната материална издръжка, за отношението й към България, както и за управлението и за основните й програмни документи (устав и правилници). Един случайно възникнал инцидент по време на пътуването на серчани за манастира, по време на който са дадени и жертви, им дава повод да преминат границата и да не вземат участие в работата на конгреса.

Михаил Герджиков
След време ще стане ясно истинската причина за провалянето на конгреса. В отчета на Я. Сандански пред ІІІ редовен окръжен конгрес на Серския революционен окръг, записан в протокол № 2 от 22 август 1907 г. най-искрено говори за причините, поради които той и неговите привърженици са провалили провеждането на Втория Рилски общ конгрес. В протокола дословно е отбелязано: „Делегатът Сандански обяснява държанието на другарите си в общия конгрес и причините за несъстояването на тоя последния. Появилите се разногласия в организацията разделили делегатите на два лагера с различни становища, които почти взаимно се изключват. Едно болшинство от незаконни делегати поискаха да тормозят конгреса, като наложи на организацията своите вредни разбирания. Делегатите не са избягвали възможността да се състои общ конгрес, но при едно условие – законни представители на вътрешността. Всичката работа на тукашните делегати е била да отстранят условията за конструиране на конгреса при тая наличност от делегати. Крас, Момчил, Черногорски и Гавазов (псевдоними) напълно одобряват поведението на делегатите. Тия, последните, със своето държание респектирали изменниците на организацията и отстранили възможността да се узакони един гибелен за организацията път, който би коренно компрометирал независимостта й и би я хвърлил в една безогледна анархия.” А в резолюцията си от 2 септември 1907 г. Серският конгрес одобрява действията на делегати си по провалянето на общия конгрес с думите: „Конгресът одобри поведението на делегатите. Тия последните със своето държане са отстранили възможността да се узакони един не в духа на революционната организация и нейната независимост път. Вменява в дълг и на бъдещите свои пълномощници да бъдат по-категорични и да ценят високо самостойността и чистота на организацията.”
След провалянето на провеждането на общия конгрес останалите делегати, без повече да отлагат, се събират на „съвещателно събрание”, където разглеждат всички важни въпроси, които ги вълнуват и които са от непосредствена важност за революционното движение. Съвещателното събрание в действителност представлява продължение на работата на Втория Рилски общ конгрес, вече в София, но без участието на напусналите го делегати от Серския, Струмишкия и някои делегати от Солунския окръг. В резултат на няколкодневни разисквания, на 15 януари 1907 г. събранието излиза с общ документ – „Изложение от болшинството делегати на Общия конгрес на организацията”, което е адресирано до „другарите членове на околийските и окръжните комитети на организацията”, като в него са отразени основните идейни виждания на присъствуващите делегати. Изложението се състои от две части. В първата констативна част се прави преглед на обстоятелствата, довели до осуетяването на конгреса. Като отчитат сложността на положението, в което ВМОРО е изпаднала, присъствуващите на събранието делегати отбелязват, че идейните различия на двете течения „не могат да послужат за достатъчно основание на едно отцепление”. Поради това те призовават „местните организации да упражнят всичкия свой авторитет и власт, за да поправят оная грешка, която при по-голямо благоразумие би могла да бъде избягната”.

Христо Матов
Мнението на делегатите по въпросите, свързани с бъдещата дейност на ВМОРО, материалната й издръжка, отношението й към България и за управлението и правилниците й, са отразени във втората част на документа. Като отричат напълно „еволюционната” тактика, те изразяват становището, че ВМОРО „трябва да бъде революционна не само по характер, но и по начин на действие”. Предвид на това е взето решение да бъдат предприети незабавни мерки за засилване дейността по въоръжаването и обучението на българското население в Македония и Одринско. Набелязани са и конкретни мерки за воденето на въоръжената борба. По въпроса за материалните помощи се стига до извода, че организацията „може да приема помощи отвсякъде, откъдето би й се предложили”, и особено от България, към която има „приятелска и коректна политика”, но без да предлага в замяна на помощите каквито и да било ангажименти. В тези решения на събранието прозира ясно стремежът на делегатите да запазят на всяка цена нейната самостоятелност.
По въпроса за правилниците на организацията делегатите не вземат пряко отношение, въпреки че изрично подчертават, че приетите на Рилския конгрес от 1905 г. документи при конкретните условия са „непрактични и неприложими”. Поради тази причина събранието стига до единодушното решение този въпрос да бъде предоставен на окръжните организации, които сами да се произнесат по него, като дадат конкретни предложения.
С цел да не бъдат обвинени, че поддържат станалото разцепление, делегатите, взели участие в Съвещателното събрание, не избират Централен комитет. Те само предлагат на окръзите да си изберат „по едно лице зад граница, което да ги представлява… до общия конгрес”. В резултат на това решение като задгранични представители са упълномощени: от Солунски окръг – Ив. Гарванов, от Битолски – Б. Сарафов, и от Скопски – Хр. Матов. Хр. Силянов дава много висока оценка на избора на тримата като ги нарича „най-крупните личности на съвещателното тяло”, като отбелязва още, че „като съчетание на способности, те се допълваха един други: съчетаваха се самообладанието и любовта към ред и система на Матова, упоритата енергия на Гарванова, въодушевлението и обаянието на Сарафова. От друга страна, впрягането на Матова и Сарафова в една обща работа спомогна за бързото премахване на съществуващото – главно в Битолския и Солунския окръг – делене върху почвата на „централизма” и „сарафизма”. Тримата избраници заработиха не като представители на отделни окръзи, а като неразделно тяло, което отстоява общите интереси на Организацията”.
С проваления Втори Рилски общ конгрес всъщност се слага началото на разцеплението във ВМОРО. От организацията се отцепват серските дейци, част от струмишките и солунските, а кризата в Одринския революционен окръг създава опасност и възможност от ново прегрупиране.

Ильо войвода

Групата около Я. Сандански поема пътя на разцеплението и по нейно нареждане на 28 ноември 1907 г. Тодор Паница убива двамата задгранични представители Б. Сарафов и Ив. Гарванов. Серчани излизат публично с отворено писмо, в което излагат позициите си и оправдават убийството на представителите. В тази ситуация на явно и кърваво противопоставяне, третият представител на организацията в София – Хр. Матов, продължава по-нататъшната си дейност, като организира още по-добре ЗП и привлича в него Тодор Александров и Христо Стоянов и подготвя провеждането на нов общ конгрес – Кюстендилския. Конгресът се състоял в първата половина на март 1908 г. в с. Жабокърт, Кюстендилско, и се оказва на практика последен предвоенен организационен конгрес. Матов председателствува конгреса, като и на този конгрес се налага неговата линия в ръководене и дейност на ВМОРО. Макар че на практика Хр. Матов е истинския ръководител на ВМОРО, той е избран за трети мандат за задграничен представител заедно с Михаил Дорев и Апостол Димитров.
Конгресът препотвърдява устава на ВМОРО от Първия Рилски общ конгрес, но изработва нов правилник и декларация.
Въпреки че на конгреса е обсъден въпросът за бъдещите отношения с излязлото вече на политическата сцена младотурско движение, до конкретни решения не се стига, тъй като, според думите на самия Матов, младотурците се стремят да реформират Турция, а ВМОРО се бори за нейното разрушаване и подкопаване авторитета на турската власт. Представители на ВМОРО са поканени и на Парижкия младотурски конгрес през декември 1907 г., но те отказват да присъстват, тъй като интересите им не съвпадат. Дни преди да започне Младотурската революция, младотурски представители идват в София и търсят подкрепа за своята кауза както сред дейците на ВМОРО, така и сред широката българска общественост. Дори в българската преса най-напред излизат съобщения за предстоящите събития в империята. Така без своя програма за взаимодействие с младотурците ВМОРО е почти изненадана на 11 юли 1908 г., когато започва в Ресен Младотурската революция. Хр. Матов успява да забави слизането на четите на организацията от планините, да се укрие оръжието и да убеди донякъде организационните дейци да не вярват безрезервно на прокламирания от младотурците хуриет (свобода).
Още преди Младотурската революция започва организирането на нова организация в рамките на македоно-одринското революционно движение, която е планирано да носи наименованието Македоно-одринската революционна организация (МОРО). Тя се появява на историческата сцена в един особено тежък период от живота на ВМОРО. До създаването на МОРО повечето от нейните дейци представляват фракция във Вътрешната организация, известна като „серската група”. След отделянето на „серчани” и разцеплението във ВМОРО се създава МОРО до голяма степен с цел да й се противопостави.

Причините за разцеплението във ВМОРО се коренят в търсенето на различни пътища за разрешаване на българския национален въпрос (в частта му за Македония и Одринско), дължащо се преди всичко на разликата в идеологията на дейците от двете крила на Вътрешната организация. МОРО възниква в резултат на настъпилото разцепление във ВМОРО и като етап за продължаване на борбата с легални средства след провъзгласяването на Младотурската революция. Тя е свързана главно с личността и делото на Я. Сандански през 1908 г.
На 8 август 1908 г. в Солун е публикувана една малка брошура, в която са включени – окръжно писмо на Солунския окръжен комитет до околийските комитети в Серски, Солунски и Струмишки революционен окръг, проектопрограмата и декларацията на МОРО. Същия ден като орган на МОРО започва да излиза в Солун и вестник „Конституционна заря”. Той излиза през времето от 8 август 1908 до 3 януари 1909 г. В редактирането му участват Димитър Миразчиев, Д. Хаджидимов, Антон Страшимиров, П. Тошев и др. В първия брой на вестника са публикувани на френски език проектопрограмата и декларацията на МОРО, като от проектопрограмата са дадени само основните искания на организацията без обяснителните текстове.
В окръжното писмо на Солунския окръжен комитет са изложени причините за появата на политическата сцена в Турция на МОРО. По думите на авторите му преди всичко това е „политическият преврат в Отоманската империя”, с който се е създала възможност революционната организация да започне легална политическа борба. Никъде в документите на МОРО не се говори, че това е нова организация, а се подчертава, че са нови само условията, в които тя е принудена да води борбата. Отчита се заслугата на ВМОРО, че тя „допринесе най-много за революционното движение, което е обхванало днес цялата турска държава”. Солунският комитет предупреждава, че ролята й като въоръжена сила още не е изиграна и че тя ще се бори със силата на оръжието срещу настъплението на реакцията и монархическите попълзновения. МОРО смята, че с нейна помощ ще се тласнат всички революционни сили и младотурците по пътя „към най-радикални преобразувания в Империята в духа на една истинска демокрация”. Както се казва в окръжното, целта на програмните искания и декларацията е да се получат от младотурците „предварителни гаранции за правото и свободата”. Целта, основната задача, която си поставя МОРО в борбите си, е не откъсването на Македония и Одринско от Турция, „а въдворяване на едно положение, при което всяка нация, включително и нашата – българската, да има обезпечени всички гаранции за свободно политическо, икономическо и културно развитие, да има всички условия за правилното и безпрепятствено развръщане на своите производителни сили и като отделна нация със свои специфични особености и изисквания, и като мирен член на едно просветно и културно семейство, което ще представлява една Турция, коренно обновена, модерна и културна”. Не бива да се изпуска един особено важен момент, с който се потвърждава, че дейците от т. нар. „левица” не смятат населението за „македонска нация”, а говорят от името на своята „българска нация”. Трябва да се подчертае, че документите са най-доброто свидетелство, че нито разцеплението, нито принципните разногласия между дейците на ВМОРО възникват на антибългарска основа. И не въпросът за българския характер на движението е спорен. Този въпрос никога не е поставян на обсъждане нито на конгресите на организацията, нито в нейните издания, нито в програмните й документи. Разногласията и разцеплението в организацията се дължат на различните виждания на нейните дейци по въпроса за пътищата и средствата за водене на борбата.

Солунският комитет излиза с предложение до околийските комитети на трите окръга да се свика общ конгрес, „главната задача на който ще бъде да я приеме или видоизмени [проектопрограмата] в някои пунктове, да се издигне един лозунг за обща и солидарна борба в името на обща платформа, на общи искания, на общи задачи и идеали”.
Агитационната дейност за свикването на конгреса трябва да се извърши „по всичките направления на организационната територия”, като исканията от проектопрограмата да станат известни „и на най-последния член на организацията”. Под организационна територия трябва да се разбира, че това е само територията на трите революционни окръга, а не на територията на цялата Вътрешна организация. Изборът на делегати се определя да стане по правилника на ВМОРО, приет на Рилския конгрес през 1905 г., тъй като МОРО няма изработен отделен правилник.
Солунският комитет отбелязва в заключение, „че поканата за конгреса ще бъде отправена и към околийските комитети в останалите окръзи, влизащи в организационната територия”, които, за да участват в конгреса, трябва да изберат свои представители. По този начин се игнорират окръжните комитети на останалите окръзи, тъй като са взели участие през март 1908 г. в Кюстендилския конгрес. Солунският комитет има намерение да свика общ конгрес, използвайки възможността, която му се предоставя от правилника на ВМОРО.
В проектопрограмата са формулирани главната задача на МОРО и исканията, конто си поставя тя в своята дейност. Главна задача на тази дейност МОРО вижда в борбата срещу всяка политическа и икономическа експлоатация, за създаване необходимите условия за свободно политическо и културно развитие на народа и гарантиране благосъстоянието му. Исканията на МОРО, така, както са формулирани в проектопрограмата, могат да се разделят на две главни групи – седем политически и четири икономически искания. Политическите искания са: премахването на абсолютизма и установяването на народен суверенитет, демократизиране на Османската империя и въвеждане на конституционно-парламентарен ред с пълновластно еднокамарно народно събрание; самоуправление на областите в империята до най-малките административни единици и определяне рамките, в които да се простират правата на централната власт. Целта на това второ искане е да се даде възможност да се развиват равномерно и успоредно всички националности в империята. С третото искане се формулира изборното право като израз на пълната воля на целия народ. Изборни трябва да бъдат всички централни и местни законодателни и административни учреждения. Правото да избират и да бъдат избирани се простира върху всички граждани на империята, като единственият ценз е възрастовата граница.
Четвъртото искане на МОРО се отнася до свободата на съвестта, словото, печата, събранията и сдружаванията, неприкосновеността на личността и гарантиране правото на всички да се борят за защита на своите материални и духовни интереси. С това искане е свързано и следващото пето искане за премахване на националните, класовите и съсловните привилегии и пълно равенство на всички националности и религиозни групировки. По този начин се иска въвеждането на основния принцип за гражданските свободи, характерен за всички цивилизовани държави.

Образованието се изисква да се извършва за всяка националност на майчиния й език, като първоначалното образование бъде всеобщо, задължително и безплатно. Средствата за образованието ще се осигуряват от държавния и областния бюджет. МОРО иска и замяна на постоянната войска с народна въоръжена милиция, която ще служи само в пределите на окръга, а в постоянната войска да служат всички граждани без разлика на национална принадлежност.
В икономическата област се иска премахване на условията, поставящи селяните в крепостна зависимост, оземляване на безимотните селяни за сметка на конфискуваните султански и вакъфски земи и законодателна защита на наемния земеделски и промишлен работник. Иска се и премахване на преките и косвените данъци и въвеждане на прогресивно-подоходен данък.
В края на брошурата е поместена декларация на МОРО, в която организацията предупреждава, че въпреки че се е легализирала, „оръжието не е сложено и че тя е готова всеки миг да го вземе в ръцете и да продължава борбата в съответните нелегални форми”. За да се подсигури по законен път политическият живот, МОРО иска свикването на парламента, като посочва и условията за това – да се даде обща политическа амнистия и да се ревизира Конституцията от 1876 г. в духа на исканията на МОРО. Местните органи на властта да се предадат в ръцете на избрани от народа комитети и да се въоръжи народът за отпор на реакцията.
Проектопрограмата и декларацията са съставени от Я. Сандански, Д. Хаджидимов, Д. Миразчиев, Никола Харлаков, Ангел Томов и Павел Делирадев, които се събрали на няколко заседания в началото на август 1908 г. в Солун в хотел „Енглетер”. Окончателната редакция е направена от Я. Сандански и Д. Хаджидимов. По този повод австро-унгарският дипломат и цивилен агент в Македония Алфред Рапопорт на 9 август 1908 г. пише от Солун до австро-унгарския министър на външните работи, че „младотурците се впускат в преговори за българските програмни точки, от които не могат да имат никакви интереси, какъвто е случаят със социалистическите и антиклерикални идеи на Сандански, или пък за искането на провинциална и местна автономия, диаметрално насочено срещу отоманските национални интереси, за определянето на българските граници в Македония и др.”
Основните искания от проектопрограмата на МОРО се посочват в един рапорт на австро-унгарския генерален консул в Солун Бохумил Пара от 20 август 1908 г. до австро-унгарския министър на външните работи. Той пише за отношението на Младотурския комитет „към социалистическите искания на българския партиен водач Сандански (общо, пряко изборно право, определяне на принципите на народния суверенитет, разпускане на Сената, правото на сдружавания и събрания, защита на работниците, експроприация в полза на безимотната класа, въвеждането на прогресивно-подоходен данък)”. Изключително интересни са впечатленията на българския социалист Григор Василев, който бил в Солун по време на оповестяването програмата на МОРО: „Програмата на Сандански излезе такава, в общи черти взета, каквито бяха исканията на Матова; защото големите разлики бяха в следните пунктове: конституционен режим – върху това разлика нямаше, и Матов, и Сандански, респективно двете организации, искаха разширение на конституцията; областното самоуправление и националното образование, дето имаха големи различия… той [Сандански] издаде една проектопрограма с пунктове, за които групата на Матова даже би се съгласила на по-мека и деликатна мотивировка и формулировка. Сандански казва: цялото образование на матерния език: после казва: самоуправление на областите. Тъй щото тези бяха двете капитални отстъпки на Сандански в духа на Вътрешната организация.” По-нататък Гр. Василев продължава: „Но вие виждате, че сега програмата на Сандански няма нищо общо със стремленията на младотурците; а, от друга страна, виждате, че Сандански – знае се това – в продължение на 1 1/2 месец си послужи с младотурците против другата организация. Санданистите не смееха да отидат към Битоля – то е вярно, – защото тамошното население е извънредно много против тях. Те се опитаха да работят в Скопско: пуснаха Чернопеева – Делирадева и други агитатори да опитат терена чрез Скопско и видяха, че не могат да спечелят. В тази обиколка младотурците им даваха всичката си подкрепа.”

В края на август 1908 г. се провежда и конгресът на Одринската революционна организация. Конгресът излиза с резолюции, изказвайки се в духа на проектопрограмата на МОРО. На 23 август 1908 г. Солунският окръжен комитет изпраща окръжно писмо, в което се набелязва 25 септември 1908 г. като дата за свикване на общия конгрес на МОРО. От това окръжно става ясно, че проектопрограмата, декларацията и окръжното, отпечатани в общата брошура, са дело на Сандански и другарите му.
Във второ окръжно на Солунския окръжен комитет от 21 септември 1908 г., изпратено до Одринския околийски комитет, се изтъква, че основната причина за свикването на общия конгрес е „да обсъди новото положение и да изработи обща платформа за преговори с младотурците”. От този документ може да се направи изводът, че дейците на МОРО са успели да привлекат и революционерите от Одринско.
Дейците на МОРО се пръснали из цяла Македония и Одринско с цел да агитират за участие в конгреса, но свикването му е осуетено, тъй като Я. Сандански бил тежко ранен в Солун по време на устроен атентат от войводата Таню Николов. По такъв начин учредителният конгрес на МОРО не се провежда и тя на практика съществува нерегламентирано до януари 1909 г., когато двете групи около в. „Конституционна заря” и в. „Единство” се споразумяват да се обединят в Народна федеративна партия (българска секция). Вестниците „Конституционна заря” и „Единство” престават да излизат, а на тяхно място започва да излиза в. „Народна воля” като орган на НФП. По такъв начин МОРО слиза от сцената на политическия живот в Турция, но принципите от нейната проектопрограма залягат в основата на програмните документи (устав, програма, резолюции) на БНФП.
Независимо че дейността на Македоно-одринската революционна организация продължава около половин година, тя оставя трайни следи в националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско, а след Първата световна война, когато ясно се очертават „левицата” и „десницата” в македонското освободително движение, нейната проектопрограма става един от основните документи – отправна точка при формулиране идейните принципи на „левицата”.
През периода след Младотурската революция успоредно със съществуващата ВМОРО се създават редица други политически, професионални и културни организации на българите от европейските вилаети на Турция. Основната членска маса в тях е от средите на ВМОРО.
Младотурската революция от 11 юли 1908 г. е преди всичко дело на патриотически настроената част от турската армия и интелигенция, която се стреми да запази целостта на Турската империя, изправена пред опасността или насилствено да се реформира след Ревелската среща на руския и английския монарси през юни 1908 г., или да се разпадне под ударите на националните революционни организации на българи, арменци, албанци, араби и др.
Поробените българи в Турската империя посрещат с ентусиазъм Младотурската революция. Те приемат с надежда революционните декларации на младотурците, смятайки, че обновена Турция ще се изгради на принципите, провъзгласени от Великата френска революция.
Младотурската революция от 1908 г. бе завършек на младотурското конституционно движение, зародило се през 60-70-те години на XIX в., а Ревелската среща на руския император и английския крал става един от поводите за обявяването на хуриета (свободата). Нейните решения заварват неподготвени младотурците и те са принудени да действат бързо, за да изпреварят развитието на събитията. С провъзгласяването на принципите за свобода, братство и равенство е оповестено и възстановяването на Мидхад Пашовата конституция от 1876 г. В резултат на настъпилото разцепление в редовете на ВМОРО хуриетът изненадва и двете фракции в революционното движение, като ги заварва неподготвени. Те бързо се окопитват и скоро след провъзгласяването на хуриета правят опит да преодолеят разцеплението, но след като не успяват да се споразумеят, бързо създават свои легални политически организации, което посочих и по-горе. Т.нар. „десница” създава Съюза на българските конституционни клубове, а т.нар. „левица” създава Народната федеративна партия (Българска секция), които заживяват активен политически живот при легални условия, доколкото може да се каже, че такъв е съществувал тогава.

Като база на БНФП служи част от организационната територия в Серски, Солунски и Одрински революционен окръг, а база на СБКК е останалата организационна територия. СБКК се оказва по-стабилен като организация и като политическа сила, тъй като е изграден на основата на съществуващата организационна структура, като организационните тела по места се легализират и се включват в политическите борби. След отказа на дейците на Серската група да се постигне споразумение с ръководителите на организацията, избрани на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, прави впечатление, че същите тези дейци в първата половина на 1909 г. правят опити за единодействие, като искат да използват организационната мрежа на вече действуващия СБКК за общо налагане обсъждането на аграрния въпрос в Младотурския парламент.
Базата на БНФП е по-ограничена, тъй като в нея членуват преди всичко дейците на Серската група и много интелигенти с леви убеждения. СБКК не претърпява разцепление, а бива разтурен принудително от младотурците, докато БНФП не само че се разцепва на две големи групи, едната поддържаща Я. Сандански, а другата – Димитър Влахов, но само няколко месеца след учредителния й конгрес от нея се откъсва една група, начело с Хр. Чернопеев, и създава Българската народна македоно-одринска революционна организация на територията на Струмишкия революционен окръг.
Развихрилите се страсти в редовете на партията спомагат в много отношения за нейното самоликвидиране, а водачите й се оказват сами – като генерали, без армия. Дори Сандански, виждайки това положение на нещата, възкликва в едно писмо до Александър Буйнов, че „ако така ние продължаваме да стоим разединени и развлечени всеки в своите работи, сигурно един недалечен ден събитията ще ни изпреварят и ние ще останем за смях на хората”. По-нататък Сандански пише, че се налага свикване на среща, на която да се обсъди положението, тъй като „ние сме тясно свързани с това движение и не така лесно можем да се откажем от него”.
През този период дейността на ВМОРО замира, но тя не е ликвидирана и не е напълно обезоръжена. Дори голяма част от ръководителите й не участват като членове на легалните политически организации, а само подкрепят и направляват дейността на партиите.
Някои от програмните документи на ВМОРО, СБКК, БНФП, на програмите на младотурците, гърците и власите, живеещи в европейските вилаети на Турция, са били отпечатани още по време на хуриета в отделни брошури или в българския периодичен печат, като особен интерес представляват стенографираните протоколи от I и II конгрес на СБКК.

Апостол войвода
Централният комитет на Младотурския комитет „Единство и прогрес” в Солун съставя и разпространява още преди Младотурската революция своя прокламация на френски език. В прокламацията комитетът излага целите и средствата си за действия. Основната му цел е била да разруши режима на тогавашното правителство и да го замени с конституционно управление. Комитетът се обявява и срещу европейската намеса във вътрешните работи на империята. Принципите, с които младотурците са искали да заменят тиранията и деспотизма, били свободата, равенството и истината.
Програмата на Младотурския комитет, с която правят нови уточнения на линията и програмата за действие, е предадена от Солунския младотурски комитет „Единство и прогрес” на члена на Българските конституционни клубове Панчо Дорев, който бил помощник-прокурор на Апелативния съд в Солун. Той превел програмата от турски на български и изпратил препис от нея на управляващия Българското агентство в Солун Янко Пеев. Българският дипломат разговарял по съдържанието на програмата с Петко Пенчев, член на ЦК на ВМОРО, и с някои други дейци на организацията. Те не скрили „крайното си недоволство от младотурската програма и считат неизбежен един разрив в отношенията на организацията с Отоманския комитет за „Съединението и напредъка”. Пеев съобщава също, че политическата програма на организацията вече била „почти окончателно приготвена и възприета”.
Едни от първите документи, които показват отношението на българите в Турция към Младотурската революция, е манифест на Я. Сандански към всички народности от 18 юли 1908 г. Той всъщност е дело на П. Делирадев, като Сандански само го е подписал.
Още в първите дни след революцията членовете на ЦК на ВМОРО П. Пенчев, П. Христов и присъединилият се към тях председател на Скопския окръжен революционен комитет д-р Георги Николов започват преговори с дейците на МОРО, групирани около Сандански с цел „постигането на едно пълно споразумение между двете организации”, за да излязат пред младотурците с искания от името на „целокупната Вътрешна организация”. Като условие при преговорите Сандански поискал изключването на П. Пенчев от редовете на ВМОРО. Яне има с него лични проблеми за разрешаване, тъй като в началото на революционната си кариера Пенчев бил негов секретар, но впоследствие напуска Сандански и преминава в противниковия лагер. По време на преговорите ЦК на ВМОРО излиза с обръщение към ЦК на Младотурския комитет в Солун, в което излага своите принципи и условия към младотурците. Обръщението е съставено от Хр. Матов, П. Пенчев и Симеон Радев, а било връчено от П. Пенчев на Младотурския комитет. От отговора на младотурците зависело дали ще продължат преговорите с тях, а прилагането на исканията на ВМОРО било „належаще и трябвало да се извърши веднага”. То е отпечатано във в. „Илинден” и носи дата 23 юли 1908 г., като по-късно е направено допълнение към него, което също е връчено от ЦК на Вътрешната организация на младотурците.

Христо Чернопеев
След пристигането на Хр. Матов в Солун около 25 юли преговорите между двете крила на организацията, ръководени от Хр. Матов и Я. Сандански, не само продължили, но се и задълбочили, като за посредник служел Никола Наумов, който доскоро редактирал в София „Македоно-одрински преглед” и подготвял издаването на в. „Право” в Солун. Той изработил схема за бъдещата платформа на организацията, която била „възприета по принцип от другарите на Матова, но категорично отхвърлена от тия на Сандански като ултранационалистична, локална и противоконституционна”. Проектът за платформа бил изработен въз основа на Отоманската конституция, закона за вилаетите, някои от наложените от Великите сили реформи, отнасящи се до Европейска Турция, и програмите на ВМОРО. С проекта се иска всъщност създаване от Македония на една автономна област по подобие на Източна Румелия. Успоредно с водените преговори „групата на Сандански” работела върху „своята бъдеща програма, [която била] щателно укривана и след 2-3 дни ще я направи публично достояние”, както отбелязва Я. Пеев в рапорта си от 7 август 1908 г.
Запазени са и исканията на представителите на гръцкото и влашкото население към Младотурския комитет. При сравнение между тези документи с българските програмни документи се виждат общите черти и разликите. Характерното за тях е, че те изхождат от своите тясно национални интереси, както и младотурците.
От програмните документи на двете основни легални политически организации на българите в Турция – СБКК и БНФП, приети на учредителните им конгреси и на Втория конгрес на СБКК, и извънредния конгрес на БНФП, най-добре се вижда българският характер на тези организации. В главното програмите им (за членската маса, за целите и методите на действие на двете организации, така, както са формулирани) са много близки. Търсените и намираните различия в тях са се основавали преди всичко в наличието на различия в характера и в действията на една или друга личност, а не толкова в програмите им.
Под влияние на левичарски настроения в резолюциите на БНФП Българската екзархия е характеризирана като „институт за разпространяване влиянието на българския монархизъм”, което абсолютно не отговаря на истината. Известно е, че Българският екзарх Йосиф I, който е начело на Екзархията близо 40 години, е един от главните противници на личния режим на цар Фердинанд. А Българската екзархия, бидейки общонационално дело и като общонационална институция, е защитавала интересите на българите от Княжеството и от вилаетите.
По време на обсъждане на въпроса за отношението на Екзархията към учебното дело в Македония на 8 август 1909 г. Я. Сандански заявява: „Не засягайте Екзархията! Положението в Турция още не е затвърдено… Ако стане нужда да се не удовлетворят българите в Македония, аз ще защищавам Екзархията с оръжие в ръка…”

Тодор Лазаров
С окръжно писмо на СБКК от 18 ноември 1909 г. се прекратява дейността на клубовете поради действията на младотурците и се търсят възможности за създаване на нова организация съгласно младотурските закони, а с апела на Извънредния конгрес на БНФП от април 1910 г. се вземат редица решения срещу фракционната борба на групата на Д. Влахов, довела до разцепление в редовете на партията. Това е един факт и една черта на Влахов, както ще се види и по-късно в неговата по-нататъшна дейност през 20-те години, т.е. бързо сменяне на позициите, вижданията и господарите според ситуацията.
Между централните бюра на СБКК и БНФП през февруари-март 1909 г. е поддържана връзка по въпроса за постигане на единодействие между двете организации по аграрния въпрос и по въпроса за необходимостта от ревизиране на военния данък при поставянето им в Отоманския парламент.
Поради половинчатия си характер и неизбистрената идеология на революционерите Младотурската революция изчерпва своите възможности, тъй като и дейците й не успяват да се доберат до управлението на държавата, а през пролетта на 1909 г. старотурският преврат, макар и за кратко, обърква плановете им. Макар че редица от дейците на ВМОРО участват в младотурския контрапреврат скоро младотурците изменят на възприетите от тях принципи, като забраняват националните политически партии със закон, провеждат политика на отоманизиране на нетурските народности, насилствено заселват мохажири от Източните вилаети и започват обезоръжителната акция, с която целят да изземат оръжието от българското население. По този начин се засягат главно интересите на българите, които са преобладаващата част от населението в Македония и Одринско. Това са главните причини за възобновяване на нелегалната революционна дейност на българите в Македония н Одринско.
Първи излиза в нелегалност и възобновява революционната борба в края на декември 1909 г. Хр. Чернопеев. В началото на февруари 1910 г. той заедно с Константин Самарджиев-Джемото и Стефан Чавдаров възстановяват Струмишкия революционен окръг.
През пролетта на 1910 г. в София и Варна се провеждат две срещи-събрания на бивши дейци на ВМОРО. На Учредителното събрание в София на 4 май 1910 г. присъстват Хр. Чернопеев, Михаил Чаков, Ст. Чавдаров, Георги Занков, Апостол Петков, Таньо Николов, дякон Евстатий и Андон Бозуков. Тук се решава да се възобнови революционната дейност в Македония и Одринско, като участниците в него се пръснат из окръзите, за да запазят духа на населението. Приемат се устав и правилник на новосъздадената организация. Към нея са привлечени и дейци на бившия ВМОК, като негови представители са А. Бозуков и К. Кондов. Организацията е наречена Българска народна македоно-одринска революционна организация (БНМОРО). Тя е създадена в противовес на съществувалата до Младотурската революция ВМОРО. Новата организация се създава „на национална почва със задачата да извоюва автономията на Македония и Одринско като етап за духовното ни и политическо обединение”, като обхваща „не само Турско, но и всички земи, населени с българи, и ония, гдето би се намерили съмишленици и да бъде изградена въз основа на принципите на централизацията”. На Софийското събрание се избира и временен Главен комитет на БНМОРО в състав Хр. Чернопеев и А. Бозуков, които да ръководят организацията до избирането на Главен комитет (Директорат), запасен член на Главния комитет и Контролен финансов институт. С окръжно писмо на временния Главен комитет от 11 юни 1910 г. се нарежда да се извърши изборът на длъжностните лица с писмено разбирателство, който начин е предвиден и в правилника на ВМОРО.

По решение на Софийското събрание на 29 юни 1910 г. в Македония, през с. Бараково, Дупнишко, навлизат с чета Т. Николов, А. Петков и Продан Христов, които минават Вардара и се отправят за Ениджевардарско. В Гевгелийско те се свързват и с войводите Коста Попето и Стоян Малашев, които също излизат в нелегалност. От присъствалите на Софийското съвещание не успяват да преминат границата и остават в България Хр. Чернопеев, М. Чаков, Г. Занков, дякон Евстатий, Ст. Чавдаров и А. Бозуков, понеже на границата попадат на турска засада. По-късно и те без Г. Занков и дякон Евстатий, който бил интерниран във вътрешността на България, успяват да преминат границата и настигат ениджевардарския войвода А. Петков в Струмишко.
На 1 август 1910 г. във вестник „Камбана” е отпечатан позив от Главния комитет на БНМОРО към всички съмишленици на македоно-одринската освободителна кауза, за който се казва, че бил „разпръснат от патриотарските войводи при последното им заминаване през Дупница за Македония”. Вестникът отбелязва, че с тази си акция Главният комитет цели да наложи освободителното дело на българската държава.
В членове 1 и 2 на устава се определя целта на БНМОРО, която е „извоюването на пълна политическа автономия на Македония и Одринско”, като „организацията се противопоставя на стремежите за дележ”. В много отношения уставът и правилникът на БНМОРО са идентични с устава и правилника на ВМОРО, съставени на Рилския общ конгрес на ВМОРО през 1905 г. Разликата е, че докато в устава и правилника на ВМОРО се казва, че член на ВМОРО „може да бъде всеки живущ в Европейска Турция, без разлика на пол, вяра, народност и убеждение”, то членове на БНМОРО „можеха да бъдат само българи без разлика на пол и вероизповедание”. При създаването на БНМОРО е възприет националният принцип. Нейните членове-основатели изоставиха принципа на интернационализма, който бе залегнал в основните документи на ВМОРО след 1902 г. Независимо от това, че тяхната идеология не беше напълно избистрена, то те правилно формулираха, че националноосвободителна борба може да има, когато тя се води в името на точно определена народност, тъй като останалите поробени народи в Турция не бяха все още узрели за съвместна борба с българите срещу общия поробител. Но най-ясно е изразена идеологията на дейците на БНМОРО в позива към съмишлениците, въпреки че в него има редица неточности, отнасящи се до основаването на ВМОРО. Така също те изпускат, че ВМОРО до 1902 г. се нарича Български македоно-одрински революционни комитети. Не е вярно и твърдението, че ВМОРО се е борила за създаването на независима македонска държава. За това свидетелстват в своите изказвания и спомени самите създатели на ВМОРО. В позива се показва и вредата, която са нанесли членуващите в нея дейци с различни политически убеждения. Средствата за постигане на целта на БНМОРО се различават в много отношения от тези на ВМОРО. За Вътрешната организация основното средство за постигане на целта бе общото и повсеместно въстание, а за БНМОРО действието за развиване на революционен дух и боевата подготовка на населението се извършва за „една обща и повсеместна революционна борба”. В позива точно се определя, че задачата на БНМОРО е не само да се повдигне българският народ на борба, но и да се застави българската държава да се намеси, „защото не може да има два идеала – държавен и национален, и държавата трябва добре да схване това”.

Васил Чекаларов
Организационното устройство на БНМОРО е изградено по един и същи начин с това на ВМОРО, като разликата е главно в терминологията. Новото тук е, че организационната мрежа се простира и извън Турция, в България, където БНМОРО създава свои селски, градски, околийски и окръжни комитети. Тук е използван опитът от предишния период, като се цели да се привлекат съществуващите в България македоно-одрински дружества, без да се изпуска, че България е база на националноосвободителното движение в Македония и Одринско.
Дейността на БНМОРО е краткотрайна и продължава от пролетта на 1910 г. до пролетта на 1911 г. Единството между бившите дейци на Вътрешната организация е постигнато през пролетта на 1911 г. и тя е възстановена със старото си име и със стария устав и правилници, като остава непроменена и целта й – пълна политическа автономия на Македония и Одринско. В протокола за обединение на всички революционни групи в македоно-одринското движение се предвижда да се промени съставът в духа на схващанията на БНМОРО, като в организацията да се приемат „само членове българи-националисти”. Въпреки че тази промяна не е включена в основните документи на организацията, тя става принцип при приемането на нови членове и намира отражение в цялостната й по-нататъшна дейност.
През пролетта на 1910 г. Т. Александров заминава с чета за Скопския революционен окръг, възстановява организацията и се бори срещу „жестоката обезоръжителна акция на младотурците, като успява да запази голяма част от оръжието и да прибере големи парични средства за засилване на организацията”. С оръжие и средства той подпомага и другите революционни окръзи във „възсъздаването и засилването на организацията там”. В началото на 1911 г. по цялата организационна територия е преодоляно разцеплението. Не се включват в организацията само някои от дейците и привържениците на серската група от Серския и Солунския окръг. Възползвайки се от възможностите на правилника на Вътрешната организация от 1908 г., чрез писмено разбирателство се избира нов ЦК на ВМОРО, тъй като мандатът на стария е изтекъл още през 1909 г. Новият Централен комитет е в състав: Хр. Чернопеев, Т. Александров, Петър Чаулев и резервен допълняющ член подполковник Александър Протогеров. С отворено писмо от март 1911 г. задграничният представител на ВМОРО в София Тодор Лазаров съобщава за преодоляването на разцеплението в организацията и за започването на революционните действия. В писмото той пише и за необходимостта от средства за революционното движение.

През втората половина на същия месец членовете на новообразувания ЦК се срещат в черногорската столица Цетине с албанските въстанически водачи с цел да се постигне споразумение за единодействие в борбата срещу турците. Официално организацията обявява възстановяването си и възобновяването на революционната си дейност с мемоар, който е връчен на генералните консули на Великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин през октомври 1911 г. В него се отбелязва, че тя възобновява дейността си, след като се е убедила през изминалите три години, че „политикоикономическите условия” в Турция не дават възможност за нормален политически живот. Декларира се, че Вътрешната организация „занапред, както и в миналото, ще се бори с всички средства, с които разполага, за постигането на своята цел – автономията на Македония”. При съставянето на този мемоар Т. Александров получава писменото съгласие на другите двама члена на ЦК П. Чаулев и Хр. Чернопеев.
След възстановяването на организацията е възприета нова тактика – действия чрез атентати, устройвани от малки организационни чети. Т. Александров се движи с такава чета из Солунско и Кукушко и предприема редица атентати над влакове, австрийската поща и трамваите в Солун, над моста при с. Ново село, Солунско и др. При подготвянето на взривните материали се използва изобретено от Т. Александров приспособление с часовников механизъм. По същия начин действат и другите двама членове на ЦК – Хр. Чернопеев и П. Чаулев, в своите окръзи – Струмишкия и Битолския.
Дейността на организацията през 1911 и 1912 г. в много отношения довежда до намирането на повода за обявяването на Балканската война. Това са кланетата над българите в Щип и Кочани в отговор на атентатите на ВМОРО.
Още преди обявяването на мобилизацията, дейците и ръководителите на Вътрешната организация и Върховния комитет, както и тези на легалните македонски и тракийски организации в България се включват в създаденото военно формирование в рамките на българската действаща армия. Става дума за Македоно-одринското опълчение, начело на което застава севлиевецът генерал Никола Генев, а негов началник-щаб е кукушанецът майор Петър Дървингов. Опълчението участва във войната на Тракийския театър на военните действия и се окичва с неувяхваща слава. То е изградено на основата на сформираните дружини, които носят имената на родните места на опълченците в Македония и Одринско. В опълчението влизат като доброволци близо 15 000 българи от двата дяла.
Скоро след обявяването на Балканската война, в края на октомври 1912 г., ЦК на ВМОРО свиква в Солун съвещание, на което присъстват Т. Александров, П. Чаулев, Хр. Матов, Петко Пенчев, Коце Ципушев, Георги Баждаров и други. Като виждат, че действията на сръбските и гръцките власти в окупираните от тях части от Македония представляват опасност за българските национални интереси, те решават Т. Александров да бъде изпратен в София и да се срещне с министър-председателя Иван Ев. Гешов. На срещата министър-председателят се опитва да успокои Т. Александров, че правителството няма да отстъпи българските земи на съюзниците. Независимо от тези изявления след завръщането си в Солун Т. Александров се разпорежда войводите нелегално да отидат в районите си и да наблюдават действията на окупаторите и да подпомагат населението.

Развитието на военните действия и въвеждането на сръбска и гръцка власт в Македония създава нова опасност за българите. Във връзка с това ЦК на ВМОРО изпраща два мемоара – през декември 1912 г. до цар Фердинанд І и през януари 1913 г. от Солун до председателя на Министерския съвет Ив. Ев. Гешов. Ръководството на Скопския революционен окръг, възглавявано от Т. Александров изпраща отделен мемоар от името на окръга до министър-председателя също през януари 1913 г. В мемоарите на организацията се изразяват опасенията от развитието на военните действия, от неспазването на споразумението със съюзниците за „спорната зона” и от новата опасност, която е възникнала пред македонските българи – опасността да се смени един поробител с друг.
На 16 май 1913 г. Т. Александров от името на ЦК пише нов мемоар-декларация, в който сигнализира за голямата опасност, създадена от апетитите на бившите съюзници, стремящи се да заграбят нови части българска земя и да попречат на обединението на българския народ и земи, като присвоят „окупираните от тях български земи”.
Дейността на ръководителите на ВМОРО през пролетта на 1913 г. отново съдейства за започване на военни действия срещу довчерашните съюзници, дори Т. Александров отбелязва в свое писмо, че организацията ще направи всичко възможно, за да наложи тази война на България.
Балканските войни за България завършиха с подписване на Букурещкия мирен договор на 28 юли 1913 г. между България, от една страна, и бившите й съюзници Сърбия, Гърция и Черна гора и намесилата се във войната Румъния. От България беше откъсната Южна Добруджа, която си присъедини Румъния, а 9/10 от Македония бяха заграбени от Сърбия и Гърция. Този договор представляваше първата национална катастрофа. С Турция беше подписан на 16 септември 1913 г. Цариградският договор, който не изпълни клаузите на Лондонския договор за предаването на земите отвъд линията Мидия-Енос на България. На България беше осигурен излаз на Бялото море, с предаването й на Западна Тракия, която в края на Първата световна война ще бъде предадена напълно незаконно от „парижките миротворци” на Гърция, като тогава ще бъдат откъснати по Ньойския мирен договор още чисто български земи, населени само с българи, както беше случаят със Западните покрайнини и Струмица със Струмишко. От 1912 до 1915 г. българите във Вардарска и Егейска Македония бяха подложени на нечуван до момента терор, като зверски бяха избивани, обесвани, изнасилвани, отвличани и безследно изчезнали, като бяха опожарени къщите и имотите им и подлагани на репресии от всякакъв характер. Вардарска Македония сърбите обявиха за Южна Сърбия, а използването на името българин и на българския език и в двата дяла на Македония беше забранено. Закрити и разграбени бяха българските училища, църкви, читалища. Престанаха да действуват българските митрополии във Вардарска и Егейска Македония, а владиците им бяха изгонени в България, а българските гимназии в Солун, Битоля, Сяр и Одрин бяха затворени, разграбени и съборени. Същото постигна и Скопското българско педагогическо училище. Пълен мрак и безнадеждност настана над отново поробените български краища, а България беше представена пред света като агресор и насилник. Никой не се интересуваше от нечовешкия режим, установен в Македония, Тракия и Добруджа. Не можа да си пробие път и истината за сключените антибългарски договори и постигнатите споразумения между Сърбия и Гърция, между Сърбия и Румъния и Сърбия и Турция за удар срещу България още преди датата (16 юни 1913 г.), когато България започна военни действия срещу бившите съюзници. България изпадна и в международна изолация и не беше в състояние да помогне на поробените си сънародници.

Никола Милев
След несполучливия завършек на Междусъюзническата война (1913) и първата национална катастрофа за България ЦК на ВМОРО изпрати делегации в Европа и Русия, които трябваше да изложат пред съответните правителства искането на организацията за автономия на Македония и да се защитят правата на поробените българи. Като делегати на ВМОРО са изпратени проф. Любомир Милетич, проф. Иван Георгов, проф. Александър Балабанов, проф. Димитър Михалчев, проф. Никола Милев, Григор Василев, Тодор Павлов и др. Като излага пълномощията на делегатите в писмо от 1 август 1913 г. Т. Александров пише каква позиция да заемат те в Англия, Франция и Русия: „С дявола биха отишли македонците само да не останат под гърци и сърби, които рамо до рамо се биха с турците против българските революционери.” А в Австро-Унгария и Германия да се изтъква, че „македонците предпочитат да влезе Македония, като автономна област в независима Албания – дуализъм; или поне Битолския вилает, или най-малко съседните околии (Костурско, Охридско, Дебърско, Тетовско и др.)”. ЦК изпраща и представители да преговарят с Младотурския комитет в Цариград и с албанските революционери за съвместни действия в Македония срещу новите поробители. По същото време непрекъснато се изпращат и чети „за поддържане духа в Македония и за възсъздаване организацията”. През септември 1913 г. ВМОРО вдига въоръжено въстание в Битолско, Охридско, Тиквешко и Дебърско. Вследствие на установените връзки с Младотурския комитет и албанските революционери във въстанието заедно с българите участват и албанци, и турци.
ВМОРО неколкократно влиза в преки контакти с турското правителство и с Младотурския комитет. Целите на тези контакти са извоюването на права за българите в Македония и Одринско.
Както посочих и по-горе – за първи път Вътрешната организация води преговори с турското правителство, наскоро след прекратяването на Илинденско-Преображенското въстание, като преговорите продължили от декември 1903 до август 1904 г. Въпреки неколкомесечните консултации до споразумение между турското правителство и ВМОРО не се стигнало.
С младотурците се влиза отново в контакт в края на 1907 г., когато организацията е поканена да участва в работата на Парижкия конгрес, но тя отказва. Наскоро след 11 юли 1908 г., когато е началото на Младотурската революция, контактите на ВМОРО с младотурците са възобновени.
След провъзгласяването на хуриета Хр. Матов заминава за Солун. Той е посрещнат на 25 юли като най-авторитетния водач на поробеното население в Солун и от младотурците, и от българското население. Той се среща с водачите на Младотурския комитет и държи речи пред многобройна публика.

Таню Николов /Таню войвода/
След последвалата обезоръжителна акция в Турция и разочароването от четиригодишното управление на младотурците отношенията между тях и Вътрешната организация се влошават, като тя започва отново революционната си дейност, а българо-турските официални отношения поемат посоката на война. През март 1912 г., отново по инициатива на младотурците, са водени преговори с Хр. Матов в София за постигане на споразумение с ВМОРО. От запазените документи се вижда, че ВМОРО следва неотклонно възприетата след възстановяването й в началото на 1911 г. линия за водене на политика без компромиси спрямо младотурците. Последвалите събития показват, че ръководителите на Вътрешната организация се оказват не особено далновидни в очакваните резултати от войната на България и Турция и разрешаването на македонския въпрос.
Освен делегациите, които ЦК изпраща в Европа и Русия, за да изложат пред съответните правителства искането на организацията и населението за автономия на Македония и да се защитят правата на поробените българи във Вардарска и Егейска Македония, заграбени от Сърбия и Гърция, друга делегация в състав главно от бивши членове на ЦК и ръководители на ВМОРО, като А. Димитров, Б. Мончев, Дионисий Кандиларов и подполк. Александър Протогеров е изпратена в Цариград за преговори с Турския македонски комитет. Това посещение било подготвено от предварителна делегация на Вътрешната организация, в състав Димитър Мирчев и Апостол Димитров през август 1913 г. в Цариград. Постигнало се споразумение с Младотурския революционен комитет да се започнат преговори. Активността на ВМОРО била насочена към спечелване на турското и албанското население във Вардарска Македония, тъй като сръбските власти започнали да ги използуват срещу българите. Гръцките власти също предприели редица действия за обезбългаряване на Егейска Македония, като към България се стичали неорганизирани потоци от бежанци, търсещи спасение в свободните краища. Това именно наложило ВМОРО да потърси контакти с турската страна, която приела да се започнат преговори. На 17 октомври 1913 г. е подписан протокол между ВМОРО и Турския македонски комитет в Цариград. От турската страна протоколът бил подписан от участвалите делегати Бекир Фикри бей и Мехмед Али бей, а от българска – от делегатите на ВМОРО Ал. Протогеров, Ан. Димитров, Б. Мончев и Д. Кандиларов. Целта, която си поставяли Турският и Българският комитет, била добиването на „автономно управление за Македония” в определените от тях граници, като действуват с „всички законни и незаконни средства”. Двата комитета определяли насоките на общите си действия за в бъдеще, като създали и свое общо представителство в Цариград, което нарекли „Вънкашно представителство на Комитетите за автономия на Македония”. Решението, което било прието, се отнасяло и до Албанския и Влашкия комитет в Македония, с които се предвиждало да се действува заедно. Всеки комитет си имал определен и свой външен център – за Българския това била София, за Турския – Гюмюрджина, за Арнаутския – Елбасан и Мат, и за Влашкия – Корча. Определяли се и районите за действия на четите на различните комитети и връзките помежду им, а така също и средствата. Формата на автономия била определена в отделен раздел на протокола. В него се казва, че „автономията на Македония има за основа принципа на националностите. Принципът на пропорционалността ще бъде запазен във всички видове избори. Правата на националностите ще бъдат гарантирани във всички административни и обществени организации. Религиозната свобода изцяло е гарантирана. Автономията ще бъде под протекцията на европейските велики сили”.

По-късно, на 4 ноември, е проведена среща между турската и българската делегация, на която се разменят утвърдените от двете страни протоколи от 17 октомври с анексираните към тях две карти и се конституира представителството. На срещата присъствуват д-р Назим и Атиф от турска страна, а от българска Ал. Протогеров. За хода на преговорите подполк. Протогеров информирал, както Т. Александров, така и българското правителство.
Подписаният протокол започнал да се изпълнява веднага. През есента на 1913 г. във Вардарска Македония е изпратен членът на съвместния комитет Есад Паша, за да проучи положението и да убеди тамошните турци да не служат повече на сръбските власти, а да се съюзяват с българите за обща борба. А в началото на 1914 г. по канал на Вътрешната организация в Македония били препратени пет малки турски чети. Техни войводи били подписалият протокола Мехмед Али бей и Черкез Али бей, Хюсеин капитан и др., а началник на турските чети бил членът на Цариградския младотурски комитет Ибраим бей, който имал седалище в Струмица. Съвместните българо-турски действия в Македония имали важно политическо значение, въпреки че помощта, която оказвали турските чети на ВМОРО, не била значителна. На първо време автономният принцип на Македония, който бил залегнал в програмата на Вътрешната организация от създаването й през 1893 г., не само бил признат от турската страна, но и от Албанския и Влашкия комитет, но и го възприели като техен принцип. Това най-сетне бил успешният ход на Организацията за интернационализирането на борбата. По време на водените преговори и в подписаните протоколи и при приемането на нов правилник организацията от този момент, по настояване на турската страна, започнала да се нарича Вътрешна македонска революционна организация. Одринско отпаднало от териториалния обхват на новата организация, тъй като турската страна настоявала, че Одринският въпрос е вече решен. Със създаването на тази нова организация трите съюзни комитета – Турският македонски, Албанският македонски и Влашкият македонски, признали официално българския характер на болшинството от населението в Македония. В запазените документи Вътрешната организация е назовавана „Българския комитет”. От запазената документация става ясно, че Вътрешната организация е трябвало да премине на съвсем други основи. Както Турския комитет, и тя трябвало да се преобразува в държавна организация, като не само да получава морална подкрепа от българското правителство, но и да бъде на негова издръжка, както са устроени турският и останалите комитети.
През Първата световна война България и Турция били съюзници и отношенията между дейците на Вътрешната организация и Турския комитет се запазили добри. За това свидетелствуват по-нататъшните отношения между тях. В края на войната ген. Ал. Протогеров и д-р Страшимир Дочков се срещат с турски представители, за да обсъдят въпроса за бъдещите си съвместни действия в Тракия и Македония, а цариградският представител на ВМОРО д-р Г. Николов съдействува за изпращането на българо-турска македонска делегация за Парижката мирна конференция, в състава на която влизали Димитър Наумов от българска страна и Адил бей от турска страна.
Както преди Балканските войни ВМОРО изиграва голяма роля за започването им, така и след организираната под ръководството на Т. Александров и полк. Ал. Протогеров Валандовска афера България се намесва във войната на страната на Централните сили.
В навечерието на Първата световна война (11 май 1914 г.) организацията организира изготвянето на мемоар до председателя на Лондонската мирна конференция Едуард Грей и до дипломатите на страните от Великите сили срещу заграбването на Македония от Сърбия и Гърция.

Симеон Радев
В началото на Първата световна война Вътрешната организация изпраща в тила на окупаторите много чети, които провеждат саботажни акции. По време на войната редица революционери служат в партизанския отряд при 3-а бригада на 11-а Македонска дивизия, като особено големи са заслугите на организацията при създаването на 11-а Пехотна македонска дивизия през войната и доставките на оръжие за нея. Дивизията се явява на практика възобновяване на героичното Македоно-одринско опълчение от Балканските войни. Голяма част от действащите офицери в партизанските и разузнавателните отряди, в Планинската дивизия и в 11-а Македонска пехотна дивизия са офицерите, участници в бившия ВМОК, в Българските офицерски братска и в Стрелковите дружества. Отново македонците и тракийците се окичват със слава по време на кръвопролитните боеве при Криволак, Демир капия, Богданци и завоя на Черна.
Ръководителите и дейците на ВМОРО, като български общественици, военни, чиновници, дипломати и пр., играят активна роля през цялата война, което може да се види от запазената документация, сред която особено място заемат, освен документите от контактите с царя, престолонаследника и министър-председателя, но и от подготвените мемоари, протести и паметни записки, включително и относно запазването за България на Мини „Перник” и справедливото разрешаване на добруджанския въпрос, където се очертава сериозен конфликт със съюзниците – Германия, Австро-Унгария и Турция. За участието на македонските българи в Първата световна война Хр. Силянов пише: „Македонските българи никога не са престанали да отправят жадни погледи към страната на свободните братя. Който оспорва това, или не знае нищо за копнежите на тези българи, или казва една съзнателна лъжа… Мисли и тенденции, враждебни на българското народно обединение, никога следователно не са съществували в средата на македонските българи. Лозунгът на народното обединение не се издигаше направо по съвсем други причини, които са добре известни на всички българи.”
По време на войната Т. Александров участва в съставянето и организира изпращането – чрез пълномощния ни министър в Берлин Димитър Ризов – на протеста на македонските българи от 27 декември 1917 г. до Холандско-скандинавския комитет, който организира международна социалистическа конференция в Стокхолм по балканските въпроси.
На 1 март 1919 г. Т. Александров и ген. Александър Протогеров изпращат мемоар до председателя на Парижката мирна конференция за допускане представителите на македонските българи да участват в конференцията и да изложат исканията си. С тази задача те натоварват Д. Наумов, като му издават пълномощно да представлява ВМРО на конференцията, а Т. Александров му изпраща инструкции как да действа в Цариград и Париж, а същевременно на 17 март 1919 г. се обръщат за съдействие и към френския генерал Кретиен, командващ съюзническите войски в България.

ген. Александър Протогеров и Тодор Александров

Възстановяването на Вътрешната организация, вече под името Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), започва веднага след пробива на Добро поле по инициатива на Т. Александров и негови съмишленици. Една от първите и най-важни задачи, която трябва да решават членовете на възобновения Централен комитет – Т. Александров, ген. Ал. Протогеров и П. Чаулев, е снабдяването на ВМРО с оръжие и боеприпаси. За тази цел Т. Александров и ген. Ал. Протогеров използват връзките си с българските офицери, като полученото оръжие е изпратено веднага в пунктовете на организацията в Неврокоп, Петрич и Кюстендил. Членовете на ЦК изчакват решенията на Парижката мирна конференция, за да обявят официално възстановяването на организацията и да започнат революционната борба отново в Македония, която парижките „миротворци” оставиха под сръбска и гръцка власт. ЦК на организацията съдейства и при създаването на революционните организации на тракийските и на западнопокраинските българи, като подпомага материално и Добруджанската революционна организация, които започват дейността си също след Ньойския диктат.
През пролетта на 1919 г. в сп. „Сила” се появяват няколко статии от Владислав Ковачев и д-р Хр. Татарчев, които обвиняват Т. Александров и ген. Ал. Протогеров, че незаконно са членове на ЦК на ВМРО, тъй като не са избрани от редовен конгрес на организацията, какъвто не е свикван след Кюстендилския конгрес от 1908 г. Същите обвинения срещу двамата са отправени и от наскоро създаденото Временно представителство на обединената бивша ВМРО, както и че са злоупотребили с организационни средства, останали в касата на ВМРО след войните. На обвиненията на Вл. Ковачев те отговарят във в. „Камбана”, след като съгласуват отговора си с министър-председателя Теодор Теодоров, като се позовават на правилника на ВМОРО и доказват, че организацията съществува законно и след 1908 г. и че те са „законен ЦК”, избран по начин, посочен в правилника. Ген. Ал. Протогеров подготвя отговор и срещу обвиненията на д-р Хр. Татарчев, който е допълнен и коригиран от Т. Александров.
Във връзка с активната роля, която изиграват за въвличането на България във войните, Т. Александров и ген. Ал. Протогеров са арестувани малко преди подписването на Ньойския мирен договор 1919 г. по решение на българското правителство като виновници за двете национални катастрофи, но с помощта на дейци на организацията успяват да избягат от затвора и преминат в нелегалност. Но определено трябва да се каже в интерес на истината, че и възглавяваното от Александър Стамболийски правителство си затваря очите пред това бягство, като е известно и изказването на министър-председателя, че той няма намерение да предаде българи да бъдат съдени за военни престъпления от Сърбия и Гърция.
В навечерието на Ньойския мирен договор Т. Александров все още се надява на справедливо разрешаване на македонския въпрос, което се вижда в едно негово писмо до Владимир Карамфилов от 6 юли 1919 г. Там той пише за програмата на ВМОРО, нейните цели и тактически замисли, като подчертава, че автономията на Македония е разбирана само като етап в борбата на организацията за обединение на българския народ и от основателите, и от всичките дейци на организацията.

Тъй като думите на Т. Александров са изключително важни за установяване на истината, ще цитирам тук всички точки, по които той отговаря на Карамфилов:
„1. Вътр[ешната] М. -О. Р. Орг[анизация] никога не е поставяла в своя устав „самостоятелна (автономна)” Македония, както пишеш. В нейния устав бе поставена целта: автономия на Македония, и то като етап. Така се разбира тая цел не само от основателите на орг[анизацията], но и почти от сички техни другари и заместници, от цялата македон[ска] интелигенция и от цялото макед[онско] организ[ирано] население. (Агитациите на шепа хора анархисти и социалисти около Сандански – сички родом от България – в противна на тая смисъл не само не се одобряваха от населението вътре, но и не се разбираха даже.) Въпросът за независима Македония се повдигна сега и от нас, и от Изпълн[ителния] к[омите]т на Макед[онските] братства, защото при променените сега условия не може да се иска автономия: има опасност да дадат тая автономия под сръбски (югославянски) или гръцки протекторат. 2. Нито ние – представит[ели]те на орг[анизацията], нито Изпъл[нителния] к[омите]т, нито правителството сме били безусловно за присъединение или против независима Македония, обаче сички сме търсили неатакуемо искание от принципите на Уилсона, въз основа на които щеше да се реди светът, едно, и второ, да се запази моралното единство на нацията, което е по-важно в сегашния момент даже от една временна свобода: чрез морално единство рано или късно ще се получи народ[ното] обединение – с тая война не се свършва историята и изглежда, че новите войни не ще закъснеят много, а еднаж разклатено моралното единство и създадена пропаст между българите от една област срещу ония от друга, и да се освободим, има опасност по вътрешни причини да бъдем бити и поробени по части. 3. Директивата от събора на братствата след дълги обмислювания и преценки е: І. Неделимост, цялост на Македония и ІІ. Присъединяване към България. Разбира се, от само себе защо на първо място се туря целостта. 4. Правителството на Малинов още първите седмици след погрома заяви на съглашенските представители, че въз основа принципите на Уилсона би трябвало Македония, дето болшинството на населението е българско, да бъде дадена на България, ако обаче ще се правят отстъпления от тия принципи и не може да стане това, бълг[арското] правителство е съгласно да се създаде от Македония независима държава под протектората на Вел[иките] сили. Това заявление е направено, преди Георчевци да имаха смелостта да се явят на сцената. Нещо повече, близки до правителството хора заявиха на тия съглаш[енски] воен[ни] представители, че ако за да се осъществи независимостта на Македония, е нужно България да върне получената част от Македония през 1913 г., тя е готова и това да стори. 5. Не е вярно, че емиграцията от автономистите искала автономия, а не присъединение. Тъкмо противното е вярно, защото сички схващат, че автономията носи неизвестни и нови борби. От това се плашат и чужденците, което личи от мн[огото] статии във вестн[иците] им. Сички възприемаме автономията или по право създаване независима Македония като по-малко зло пред невъзможността да се обединим сега. Само теснякът болшевик Х[аджи]димов, анархистът лентяй Герджиков, шмекерът велзевул Георче и изменниците и в миналото, и сега на бълг[арския] народ санданисти говорят и агитират, че трябва да се иска автономия на Македония, защото тя е отделна икономич[еска] и географическа единица с отделен „македонски народ”, със своя история от столетия и за да не плащали дълговете на България, а някои от тях се заканват така: „Ако по чудо бъде дадена цяла Македония на България, ние ще се борим с оръжие в ръка, за да не позволим това обединение.” 6. Бълг[арското] население в Макед[ония] е още по-единодушно за обединен[ието] с България, ако може да стане то. По това има трогателни сцени в цяла Македония… 7. Бълг[арската] емиграция в Америка, Швейцария и др. също така е единодушна. 8. С мафията Георче – Х[аджи]димов – Герджиков са само 2 братства от по 50-60 чл[ена] в София и в 7-8 града в България по 20-80 души най-много, и то повече бившите санданисти – младотурски оръдия и неосведомени лица. Те секи ден губят почва под краката. 9. В Македония ние по-добре знаем що иска бълг[арското] население от секи друг, защото връзките ни с там са големи. Що се отнася до борбата с Георчевци в Македония, от която Вие тъй много се плашите, тя е не лесна или почти няма да има такава борба, защото, ако, не дай Боже, Македония остане под робство, сички „борци – автономисти” сега ще се скрият в миши дупки, както направиха (1906-1918 год.) и знае се кой ще продължи борбата, а ако се получи свобода, независимост на Македония, населението вътре познава добре своите безкористни и смели водители, научи през борбите и злоупотребителите и малодушните, та първите години поне няма по никой начин да се излъже.”

Тодор Александров

На 27 ноември 1919 г. в Парижкото предградие Ньой беше подписан Ньойският мирен договор между България, от една страна, и страните победителки във войната, от друга страна. България беше сполетяна от втората национална катастрофа. Бяха отнети от земята ни нови територии, като бяха препотвърдени и решенията на Букурещкия договор от 1913 г. Страната ни се лиши и от излаза на Бяло море. Българите в Добруджа, Македония и Тракия бяха подложени на нови репресии, преследвания и денационализация. Към България потекоха безкрайно колони от бежанци, за да избегнат злодействата и тормоза над тях. След постигнатите споразумения, с посредничеството на току-що създаденото Общество на народите в Женева, се подписаха българо-гръцките договори Калфов-Политис и Моллов-Кафандарис, с които се преселваха българите от останалите в гръцки ръце български територии. И забележете, че се преселваха не „македонци”, а българи, както след години ще заговори страдащата от амнезия скопска пропаганда. А Вардарска Македония, която за новото Кралство на сърби, хървати и словенци беше превърната във Вардарска бановина. Зловещият потурнак Никола Пашич, министър-председателят на Триединното кралство, публично декларираше, че до 10-тина години в Македония няма да остане нито един българин.
Възстановяването на ВМРО в края на Първата световна война става на принципите, на които се гради ВМОРО преди войните. В сила остават уставът на организацията, приет на Рилския конгрес през 1905 г., правилникът от Кюстендилския конгрес от 1908 г. и правилниците за четите, приети на Рилския конгрес през 1905 г. До Общия конгрес на ВМРО през 1925 г. ЦК използва и стария печат на Вътрешната организация. Запазено е и старото разпределение на организационната територия по революционни окръзи и околии, като Одринско отпада, тъй като организацията се разделя на Македонска и Тракийска. За разделянето на организацията става дума и в препечатания от Алеко Василев – Пашата и полк. Георги Атанасов устав и правилник на организацията през 1923 г., в който е отбелязано, че двете поддържат връзка помежду си. В тези устав и правилник, които са препечатани без съгласието на ЦК, но не са отхвърлени, допълнението от двамата серски дейци в тях по въпроса за Одринско гласи: „Одринският революционен окръг от 1913 г. се отдели и в последствие обособи в отделна „Тракийска В. Р. Организация” с представителството, които действуват самостоятелно, обаче във връзка с ВМРО.”
Във ВМРО след войните редом със старите организационни дейци навлизат и много млади кадри. Организацията трябва да възстанови не само своите ръководни органи и четническия институт, но и да върне вярата на поробеното население, че то не е само, че има свой защитник, и то в условията на новия сръбски и гръцки терор, по-жесток от турския, тъй като то беше подложено не само на потисничество, но и на денационализация. След възстановяването си ВМРО трябваше да се справя не само с външни врагове, но и с много ренегати и отцепници, което отклонява борбата й в друга посока и я отслабва.
База на организацията отново е изтощената и обедняла от войните, но свободна българска държава. ВМРО в много отношения се поучава от националните катастрофи, през които мина българският народ, и съблюдава по-гъвкава политика на действия. През това време тя създава и своя задгранична централа, чрез която запознава западната общественост с целите и задачите си, установява контакти с чужди правителства, между които и със съветското правителство и с дейци на Коминтерна, като изпраща делегация за преговори в Съветска Русия в състав: Димитър Влахов и Михаил Монев. Опитва се да води преговори и с политическите партии в Югославия, като използва разногласията между тях и желанията им да постигнат успехи в изборите.
В окръжно № 321 от 15 октомври 1922 г. на ЦК на ВМРО се съобщава, че ЦК е изпратил меморандум, подписан от ген. А. Протогеров, Т. Александров и П. Чаулев, до откриващата се на 16 октомври с. г. Конференция по източните въпроси във Венеция, като се подчертава, че „няма да мине много време и борческа Македония ще извоюва своята независимост”.
Меморандум, подписан от тримата членове на ЦК и подпечатан с печата на организацията, е изпратен и до Конференцията по близкоизточните въпроси, която се открила в Лозана на 20 ноември 1922 г. В него се подчертавало, че организацията „иска да се създаде от цяла Македония една независима държава, за да не се проливат кърви”. Тя предупреждава, че „ако не бъде чута, ще почне вече своите динамитни и др. атентати и акции, за да извоюва свободата на поробената Родина”. В Известията на ЦК на ВМРО от 30 декември 1922 г. се съобщава, че предаването на меморандума „е правело силно впечатление сред конференцията”. Но, както става ясно, меморандумът не е обсъждан на конференцията, а само е „бил живо разискван в частните срещи”.

Мара Бунева
Установяват се контакти и с политическите формации в България, превзема се ръководството на Великата масонска ложа на България, като начело застава старият масон ген. Ал. Протогеров. Създава се и Македонска парламентарна група в Народното събрание, която е с пълномощия от ЦК на ВМРО. Организацията възлага на нея важни външнополитически задачи. Тя трябва да прави постъпки до ОН „за прилагане на договорите за покровителство на малцинствата в Македония под сръбско и гръцко робство, дето населението живее под ужасни инквизиторски режими”, да съдейства за завръщането на бежанците по родните им места под гаранцията на ОН и за даване амнистия на всички политически затворници. Това води и до активно участие на организационните дейци в политическия живот на България, което, от своя страна, отклонява борбата й за постигане на основната цел. Единствено враждебни отношения между българското правителство и ВМРО се създават по време на управлението на Българския земеделски народен съюз, въпреки добрата воля на ръководителите на организацията за сътрудничество. Правителството на Ал. Стамболийски, в интерес на подобряване на отношенията със Сърбо-хърватско-словенското кралство, все по-често започва да „жертва Македония”. В тази дейност активно се включва и самият Стамболийски. През ноември 1922 г. при посещението си в Белград той заявява в интервю за печата: „Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест на нас, отколкото на вас… Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем (да им направим), защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях почтени и мирни граждани.” С това си изказване, с подписаното споразумение с Югославия в Ниш и с цялата си дейност Стамболийски се опитва да направи обрат в традиционната българска политика по отношение на Македония. Неколкократно Т. Александров изпраща предупреждения със заплахи до Александър Димитров, Райко Даскалов и Ал. Стамболийски.
Изказванията и декларациите на земеделските водачи, организирането на контрачети и подписването на Нишкото споразумение (1923) със Сърбо-хърватско-словенското кралство предопределят ориентирането на ВМРО на страната на обединената буржоазна опозиция, въпреки че са установени връзки и се водят преговори и с Българската комунистическа партия. БКП се опитва да привлече ВМРО на своя страна в Единния фронт и са постигнати известни резултати преди септември 1923 г. Но поради неспазване на споразумението от страна на БКП връзките се прекъсват и отношенията между тях се влошават. Като резултат от тези контакти ВМРО постига разпускането на Емигрантския комунистически съюз и спирането на неговия орган – вестник „Освобождение”.
Активното участие на ВМРО в политическия живот и борби в страната довеждат до отслабването й, което, от своя страна, води до промяната и на средствата и методите за водене на борбата срещу новите поробители – сърби и гърци. Тя изиграва голяма роля при създаването и консолидирането на Конституционния блок и правителството на Демократическия сговор. Голямата ангажираност на ВМРО на страната на правителството на Демократическия сговор се дължи преди всичко на вярата на революционната организация, че при тази политическа формация разрешаването на македонския въпрос ще бъде въпрос номер едно. Но въпреки това Т. Александров продължава да поддържа становището си, че „силата на организацията, основата й е и ще бъде стегнатостта вътре в Македония”, което налага по-скорошното организиране на революционните окръзи.

Иван Михайлов

ВМРО търси връзки и с представителите на другите поробени народности (хървати, албанци, турци) в Македония и Югославия и успява да постигне споразумение за единодействие с някои от тях. Съвместните действия между ръководителите на ВМОРО и турската страна, съществуващи в предишния период, продължават и след Парижките мирни договори от 1919 г. Подписано е споразумение между турското правителство и ЦК на ВМРО за взаимодействие в Македония срещу сърбите през 1921 г., като преговорите са водени под патронажа на Мустафа Кемал Паша и Т. Александров. ВМРО взима страната на Турция в турско-гръцкия конфликт в Мала Азия и в надвисналата опасност от гръцка окупация над Цариград по това време. През 1923 г. българските и турските революционери създават нова съвместна организация, която носи наименованието Вътрешна тракийска революционна организация за действие срещу гръцката окупация на Западна Тракия и се създава временно българо-турско правителство на Автономна Тракия. Налице са български симпатии към турската страна по време на кризата и непрекъснато се търсят контакти между турското и българското правителство, като представителите на ВМРО и мюсюлманите изселници от Македония и Западна Тракия често служат за посредник между двете страни.
След възстановяването на революционната дейност на ВМРО след Първата световна война тя поддържа тесни контакти и с Илинденската организация в България, като се постигна единодействие между легалната и нелегалната организация, въпреки че съществуват разногласия между тях по някои основни въпроси на воденето на борбата. Вестниците на Илинденската организация служат като трибуна и на ВМРО, като в тях се печатат разпореждания, окръжни писма и материали за революционната борба.
Средствата, с които си служи ВМРО, са много по-разнообразни и по-многобройни в сравнение с тези от предишния период, но основното средство на организацията си остават атентатите и терористичните акции на малобройни по своя състав чети срещу ренегати и представители на окупаторите, проявили се със своята жестокост над поробеното население. Тази тактика на организацията е възприета още при първото й възстановяване след хуриета. Тя е резултат не на малобройността на четите и липсата на подкрепа от населението, а преди всичко от опасността, която крият откритите партизански акции за населението, което винаги след такива акции е подложено на терор и репресии от страна на поробителя и дава най-много жертви.
Възстановена е не само революционната, но и организационната дейност на ВМРО, като Т. Александров действа непрекъснато в посока на подготовка за провеждане на общия конгрес на ВМРО. Свикват се и окръжните конгреси на организацията, на които се излъчват делегати за общия конгрес, който се провежда едва след смъртта на Т. Александров на следната година. Запазени са устави и правилници на организацията, върху които той нанася редица поправки и корекции, подготвяйки се за общия конгрес.
ЦК на ВМРО провежда и политика за организиране на международна анкета, която може да установи истинското положение в поробените части от Македония. Това желание на ВМРО било изразено в писмо на Т. Александров от януари 1924 г. до английския министър на земеделието Ноел Бъкстон, в лейбъристкия кабинет на Рамзей Макдоналд.

Иван Михайлов

В окръжно на ЦК на ВМРО от 15 март 1924 г. под натиска на българското правителство се подчертава, че „ВМРО още не е привършила организирането на сички революционни окръзи, не е приключила споразумението с другите недоволни поробени народности и области в Сърбия и Гърция, па и политическото положение в Европа и света не позволява сега да се предприемат крупни революционни акции и атентати”. Тази декларация била и под внушението на английската дипломация, за да не се нарушават мирът и спокойствието на Балканите. Т. Александров бил информиран от българското правителство за настояването на английската дипломация да се създаде на Балканите мирна и спокойна обстановка като условие за реализиране на автономията на Македония. По същото време на директора на Секцията за малцинствата при Обществото на народите Ерик Колбан било възложено да събере на място информация за сръбско-българските отношения. Трябва да подчертая, че на практика той бил в услуга на английската дипломация по македонския въпрос. Преди да отпътува за София и Белград, Колбан посетил Лондон и се ангажирал да внесе в Тричленния комитет за покровителство на малцинствата при ОН получените петиции в София. Но резултатът от повдигането на въпроса за автономия на Македония в Белград пред министъра на външните работи Момчило Нинчич бил отрицателен.
Вследствие на контактите на ВМРО с БКП, съветското правителство и Комунистическият интернационал след продължителни срещи и преговори, ръководителите на организацията ген. Ал. Протогеров и П. Чаулев (с изключение на Т. Александров, но с негово знание и пълномощие) подписват Майския манифест във Виена през 1924 г. Подписването на манифеста се оказва голяма грешка на ръководителите на ВМРО, въпреки че на практика той представлява и тактически ход на ЦК на организацията по посока на левите сили в движението и международния политически живот. Въпреки настояването на Т. Александров да не се бърза с публикуването на Майския манифест, тъй като представителите на левицата и съветската страна били поели известни ангажименти, които не бързали да изпълнят, Д. Влахов, Никола Харлаков и П. Чаулев го публикували на страниците на първия брой на започналия да излиза на 15 юли 1924 г. във Виена в. „Балканска федерация”. Манифестът бил посрещнат с радост от ръководството на олевяващата Илинденска организация и бил препечатан в нейния орган в. „Илинден”, но броят бил конфискуван от полицията и Илинденската организация излязла с нов брой, който бил повторение на конфискувания, с тази разлика, че на мястото на манифеста бил отпечатан друг материал, нямащ нищо общо с него.
Въпреки че, както се подчерта, Майският манифест вероятно е бил замислен само като тактически ход от ръководителите на ВМРО, той след неговото публикуване поставя в неудобно положение организацията пред правителството на проф. Александър Цанков. Същевременно манифестът представлявал и едно отклонение от страна на ВМРО от поетия път на решаване на македонския въпрос чрез ОН със съдействието на Италия и Великобритания. Спечеленото английско доверие ВМРО бързо загубила, след като бил публикуван манифестът, което наложило своевременно излизане на Т. Александров и ген. Ал. Протогеров с декларация № 772 на ЦК на ВМРО от 1 август 1924 г., с която се отказвали от него и го обявявали за „мистификация”. В декларацията те отхвърляли каквато и да е връзка на ЦК с отпечатания във в. „Балканска федерация” манифест. Между другото Т. Александров и ген. Ал. Протогеров декларират в посочения документ, че „Вътрешната Македонска революционна организация не може да слугува на никоя държава и на никоя партия в която и да е държава. Тя разчита на помощта и съдействието на всички държави и на партиите на разните държави в борбата й против угнетителите на Македония и против враговете на македонската свобода. За тази цел тя влиза във връзки с всички големи и малки политически фактори в света. Без съмнение Централният комитет не си прави илюзията, че ще може някога да спечели всички сили за справедливата македонска кауза, но той се стреми по възможност да направи повече доброжелателите на изнемогващото в неравната борба македонско население. Всяка помощ, отгдето и да изхожда тя, се приема, ала при непременното условие Вътрешната организация да запази пълната си самостоятелност и свобода в своите действия. Трябва много слабо да са познати съставът на ВМРО, нейните традиции, нейните цели и нейните методи, за да може да си помисли някой, че тя може да служи на една партия или на една класа. ВМРО е по същество организация национална. Тя се бори за лични човешки и граждански права, свободно културно самоопределение на народите и политическо самоопределение на Македония. Борейки се за националните права, във всичката тяхна пълнота, на народите в Македония, ВМРО се бори, само по себе следва, и за по-голяма социална правда, защото националното робство в завладените страни се покрива с политическото и социалното робство. Когато всички класи и съсловия от един народ се чувстват потиснати, макар и в различна мярка, те биха напакостили на себе си, ако дават преднина на частните си интереси, преди да се доберат с общи усилия до тези елементарни права и свободи, без които е невъзможен какъвто и да е политически, икономически и културен напредък.”

Владо Черноземски

Тази декларация била разпространена по най-бързия начин, както в България, така и в организационната територия и пред света, и всъщност е резултат от натиска на българското правителство и от вероятното ангажиране на дейци на английското правителство да действат по посока даване автономия на Македония по време на пътуването на Т. Александров в Лондон през май.
За да разсее опасенията на английските политически среди, че ВМРО е направила отстъпки наляво, Т. Александров се срещнал през август 1924 г. с Леонид Неманов и дал интервю пред него, което се отпечатало във в. „Таймс” на 16 септември 1924 г. В това интервю Т. Александров прави опит да разсее опасенията на английските правителствени среди по отношение на манифеста и за първи път съобщава публично, че организацията ще представи на ОН през септември меморандум, от който „Европа ще може да се убеди, че сръбският и гръцкият режим са по-лоши от турския. Защото сръбският и гръцкият режим по своята жестокост, беззаконие и насилия надминават всичко, което може да си представи човек.” По-нататък Т. Александров излага исканията, след изпълнението на които ВМРО се задължава да прекрати своята въоръжена борба и които са всъщност част от програмата на организацията за разрешаването на македонския въпрос. В нейната разработка, освен Т. Александров, участвали и ген. Ал. Протогеров, Георги Баджаров, Кирил Пърличев, Наум Томалевски и др. Тези искания така, както ги е изложил Т. Александров в интервюто, са: разпущане на поддържаните от сръбските власти чети на Стоян Мишев, Григор Циклев и др., прилагане клаузите на мирния договор за защита правата не националните малцинства под контрола на ОН, амнистия на всички затворени македонци и позволение за завръщане на бежанците по родните им места под контрола на ОН, свобода за изборите за скупщина и даване право на македонците да образуват легални политически партии. Той декларирал също така в тон с английското разбиране по разрешаването на македонския въпрос, че ВМРО не иска „разпадането на Югославия”, а че иска „Югославия да стане една федерална, свободна и силна държава”.
След като виждат колко е голямо поражението, което публикуването на манифеста нанася на авторитета на ВМРО, Т. Александров и ген. Ал. Протогеров на 20 август 1924 г. отново пишат до П. Чаулев, стремейки се да го върнат в правия път и да се откажат от ангажиментите си към Съветска Русия и Коминтерна, към които временно са възлагани големи надежди. Заслужава да цитирам техните думи в писмото им до Чаулев: „Да не се забравя, че много голяма част от общественото мнение в света, а и безусловно всички държави, освен СССР; са буржоазни или социалдемократически; че СССР няма абсолютно никакво значение при разрешение на световните проблеми, а наопаки не само тя е изолирана, но на нея се гледа на държава, която носи навсякъде разрушение. Като така, помислюваш ли какво ще стане нашето дело, когато ще ни считат като разрушителен елемент на Балканите, а не като организация, която се бори за свободата на един малък народ? Помислюваш ли какво ще кажат всички балкански държави, па и цяла Европа, на които ние обявяваме война като врагове на СССР? Няма ли ние да станем причината да се окупира и раздели България поради тоя страх от болшевизма, който ще насаждаме ние? Или като апелираме към всички македонци и българи да дойде на власт в България комунистическо правителство, ти не мислиш ли още при първия признак, че комунистите ще вземат властта, веднага ще бъде окупирана България, а Петричкият окръг ще си го разделят сърби и гърци и на организацията ще турим кръст? Та СССР ли ще дойде да спасява и България, и Организацията?”
Една от най-значителните дипломатически акции на ВМРО след Първата световна война била изработването през август 1924 г. и връчването през септември на меморандум до Петата асамблея на Обществото на народите. Т. Александров и ген. Ал. Протогеров започнали подготовката на меморандума веднага след завръщането си в България в началото на лятото. Меморандумът бил готов в първите дни на септември, но Т. Александров бил вече убит на 31 август 1924 г. Меморандумът бил подписан от ген. Ал. Протогеров, а подписът на Т. Александров бил възпроизведен от Гьошо Гочев, който „много сполучливо имитирал подписа му” (по думите на Иван Михайлов).
Меморандумът бил връчен от делегатите на ВМРО Н. Томалевски и Тома Карайовов на 22 септември 1924 г. на Секретариата на ОН, на председателя на комисията, швейцарския съветник Мота и на всички делегати. Връчването на меморандума на ВМРО си има своята предистория. На едно от заседанията на международната организация унгарският делегат граф Апони излязъл с критика, че съветът и секретариатът й пренебрегват жалбите на представителите на малцинствата, така че те не могат да разчитат на ОН за защита на своите права. Като резултат от речта на граф Апони делегациите на малцинствата били приети от председателя на общите събрания Мота и от председателя на съвета Химанс и от шефовете на отделните делегации, като някои представители на малцинствата имали и продължителни беседи със завеждащия секцията на малцинствата в Секретариата Колбан. По време на заседанията срещу меморандума се изказал сърбо-хърватският министър на външните работи Маринкович, като дори оскърбил ОН.

Менча Кърничева
Как гледало Обществото на народите на меморандума на ВМРО проличава от изказванията на Колбан на 19 и 22 октомври 1924 г. по време на посещението му в Атина. Той заявява, че „Обществото на народите не третира с малцинствата. То третира с правителствата”. По-нататък той заявява: „Ще се възрази, че Обществото на народите е установило правото на заявления, с които малцинствата могат да му отправят направо оплакванията си. Обаче тази процедура биде възприета само за осведомителни цели. Обществото на народите отхвърля всяко заявление, редактирано с остър език или засягащо суверенитета на държавата, към която се числи малцинството. Едно искане за независимост е неприемливо. Зачитането на договорите съставлява границите, които никому не е позволено да преминава. Първото условие, за да бъде някой изслушан, е да се държи като лоялен поданик на държавата, към която се числи. След това Обществото на народите предава заявленията до правителствата. То получава техните забележки и разисква по тях. Защитата на малцинствата фактически се извършва чрез посредството на правителствата.” Какво лицемерие, когато знаем, че ВМРО е една революционна нелегална организация извън законите, която се бори за правата и освобождението на поробените ни сънародници.
Единственият резултат от меморандума на ВМРО била мисията на Колбан като началник на секцията за малцинствата при ОН в Белград и Атина, където той разговарял с външните министри Маринкович в Белград и Русос в Атина. От външния министър в Гърция Колбан поискал да се започне прилагането на протокола за защита на малцинствата, който бил подписан в Женева, на което Русос отговорил, че Гърция ще стори това, след като Югославия извърши същото.
Меморандумът на ЦК на ВМРО е обвинителен акт срещу политиката на поробителите на българското население от Македония. Това е един документ, изпълнен с много сведения за тяхната жестокост над българите във Вардарска и Егейска Македония. В него се прави исторически преглед на борбите на българите от Македония от възникването на организираното националноосвободително движение през 1893 г. до 1924 г., като се показва неговият български характер. Отчита се приносът на българите от Македония за Българското възраждане. Показват се причините за оформянето на идеята за автономия, като се сочат противниците на тази идея – Сърбия и Гърция, които се страхуват от крайния резултат на автономията – присъединяването й към България. Авторите на меморандума подсилват нюансите, като подчертават, че „днес идеята за автономия е дълбоко вкоренена в душите на хората, в нея вярват всички македонци”, надявайки се, че след тази декларация ОН ще наложи създаването на автономна Македония.
С меморандума ВМРО иска да се проведе под ръководството на ОН специална анкета във Вардарска Македония за установяване жестокостите на сръбските власти, включително и за нейната дейност във Вардарска и Егейска Македония. Тя иска да се възстановят националните институции на българите и другите малцинства във Вардарска Македония, връщане на бежанците по родните им места, гарантиране на политическите права на всички малцинства в рамките на конституцията и еволюция „на югославската държава към децентрализация и към федерация”. Организацията декларира своята готовност след осъществяването на тези мерки да участва „като легална партия” за заздравяването и развитието на една федерална югославска държава с оглед конфедерирането на всички балкански народи, в които Македония ще се включи като предан член”.
Последните няколко месеца от живота на Т. Александров са изключително напрегнати, като непрекъснато е атакуван и отляво и отдясно. Упражнява се натиск върху него от българското правителство, от някои външнополитически среди, от другарите си от ЦК – ген. Ал. Протогеров и миналия окончателно наляво П. Чаулев, от ръководителите на Серския окръг под ръководството на Ал. Василев и Г. Атанасов. За съвсем кратко време той съставя редица окръжни и инструкции на ЦК, подготвя няколко чети и терористи, които изпраща в Македония и чужбина за действия срещу поробители и ренегати, води изключително голяма кореспонденция, среща се с чужди кореспонденти и дава интервюта и изявления за чуждестранния печат, стараейки се да смекчи последиците от Майския манифест. Същевременно настоява да се провеждат окръжните конгреси на ВМРО, за да се произнесат на тях организационните дейци по основните документи на организацията и да се излъчват делегати за общия конгрес. Той проявява голям интерес към работата на Струмишкия конгрес и изисква подробни сведения за него от ген. Ал. Протогеров, Ал. Василев и Г. Атанасов, тъй като ги подозира в неискреност. По негово настояване е поканен от Ал. Василев да присъства на работата на Серския конгрес, който трябвало да заседава в Пирин планина. На 31 август 1924 г. Т. Александров е убит при пътуването му за определеното място на конгреса в Пирин. Скоро са наказани физическите убийци на Т. Александров – Динчо Вретенаров и Щерю Влахов, а след няколко дни възмездието настига и подстрекателите Ал. Василев и Г. Атанасов. През 1928 г. по нареждане на члена на ЦК на ВМРО Иван Михайлов е наказан и главният организатор на убийството на Т. Александров – ген. Ал. Протогеров. Въпреки че още не е казана последната дума по убийството на Т. Александров, тъй като досега са подхвърляни какви ли не вероятни и невероятни хипотези, следите водят към ген. Ал. Протогеров и някои среди от правителството на проф. Ал. Цанков. В подписаното от Ив. Михайлов комюнике на ЦК на организацията на 15 юли 1928 г. за убийството на ген. Ал. Протогеров се казва следното: „Миналият конгрес на ВМРО даде мандат на новия Централен комитет, избран от него, да издири и накаже останалите виновници по убийството на Тодор Александров. В пряка връзка с това решение е извършеното на 7-и т. м. убийство на Ал. Протогеров. И други висши интереси на Македонското дело направиха наложителна взетата на 7-и т. м. наказателна мярка. Последната е аналогична с наказанието на бившия член от Централния комитет П. Чаулев, което бе заповядано да се извърши от Ал. Протогеров, даже без да е имало каквото и да е конгресно решение за това. За станалото на 7-и т. м. ще се даде мотивирано обяснение на конгреса на ВМРО, който единствено е властен да съди деянията от тоя род, прямо засягащи най-върховни интереси на Организацията.”

Менча Кърничева и Иван Михайлов

Убийството на Т. Александров нанесе една огромна загуба на националноосвободителното движение на поробените българи и въпреки че ВМРО имаше хиляди самоотвержени и готови за всякаква жертва дейци, неговото място не можа да се запълни.
Две седмици само след гибелта на Тодор Александров неговият приятел, съратник и забележителен учен проф. Никола Милев пише във в. „Слово” следното: „Историята сама ще прецени напълно личността и ролята на тоя човек. Но фактът, че той още при живота си триумфално влезе в областта на легендата, показва колко е голямо неговото място в живота на съвременниците му. Това място Александров бе си извоювал със своите лични качества: непреклонна воля, силен характер и прозорлив ум, турен в пълна служба на един голям народен идеал: освобождението на Македония. Тодор Александров бе от ония македонски деятели, които най-грижливо се пазят да не създават със своята деятелност опасности за България. И в това отношение той бе един прозорлив и голям българин.”
Каква ще е линията, която ще спазва ВМРО след убийството на Александров, изказва Иван Михайлов като временен член на ЦК в първото си интервю пред немския вестник „Райхпост” през октомври 1924 г. Той заявява, че исканията на ВМРО са ясно изказани в мемоара до Секретариата на Обществото на народите от 22 септември 1924 г. Той излага програмата максимум на ВМРО по следния начин: „Нашата главна цел е единността и независимостта на цяла Македония със столица Солун. Ако Сърбия и Гърция ни гарантират възможността за едно легално развитие на нашите интереси, като признаят правдата на меншествата, тогава и ние ще водим легална борба в рамките на сега съществующите държавни формации. Първото условие е преди всички изпълнението на нашите най-малки искания, а именно правителствата да признават и уважават вярата и езика на населението. В този случай организацията ще се откаже от революционната тактика. Ако ли това не стане, тогава с удвоена енергия ще води борбата и тя ще отхвърли всяка отговорност от себе си, ако тая борба докара компликации, които ще заплашват и мира в Европа.” А като временно разрешение на въпроса, програма минимум, той предлага: „Ние не сме фантазьори. Макар че ние виждаме крайното разрешение в образуването на самостойна държава в границите, които са определени от науката и природата, все пак забелязваме едно временно разрешение в автономията на по-голямата част от Македония, т.е. в югославянската част, която с течение на времето ще последват и другите части, и така Македония като автономна страна ще може да се развие в пределите на Югославия. Чрез автономията не може да последва накърняване на югославянските интереси, тъй като стопанските интереси на Югославия се схождат с тия на Македония.”
Ив. Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО с огромно болшинство на VІ й Общ конгрес, който е проведен в началото на 1925 г. Другите членове на Централния комитет са преизбраният ген. Ал. Протогеров и бившият организационен войвода Георги Попхристов. Времето след убийството на Т. Александров и избирането на Ив. Михайлов на негово място е един от най-тежките периоди в нейното съществуване – борба както с новите поробители на Македония, така и с фракционното противопоставяне в самата организация и в освободителното движение.
Наскоро след привършването на Общия конгрес на организацията, през пролетта на 1925 г. Михайлов се среща с известния руски журналист Л. Неманов, пред когото декларира, че Организацията ще продължи „делото на Александров” и ще върви „по набелязания път”, без да отстъпва „ни на косъм” от „програмата, начертана от Александров”. Тук той доразвива казаното през октомври 1924 г.: „От сръбското правителство искаме само да удовлетвори минималните наши искания, които всички се свеждат към признаване на нашето право за национално съществуване. И ако сръбското правителство удовлетвори това скромно искане и ни осигури възможността за национално съществуване и развитие, то нашите отношения към сръбския народ ще станат братски, а към сръбското правителство – напълно лоялни.”
По директиви от VІ конгрес Ив. Михайлов ръководи лично акцията по установяване и наказването на убийците и виновниците за убийството на Т. Александров, като в тази битка са избити освен тях и много дейци от левицата и от опозицията в движението. До известна степен той променя утвърдилата се десетилетна четническа тактика на организацията, като успява да я върне отново към принципа за вътрешността. Практикуват се широко атентатите и терористичните акции от специално подготвени терористи на ВМРО, с които не само се наказват поробители и отцепници, но и се постига голям пропаганден ефект, впечатляващ с изпълненията и жертвоготовността на терористите в света. И на следващите общи конгреси на ВМРО – Седмия (1928) и Осмия (1932), Ив. Михайлов е избиран за член на Централния й комитет. На VІІ конгрес заедно с Ив. Михайлов за членове на ЦК са избрани също Иван Караджов и Страхил Развигоров, а на VІІІ – Владимир Куртев и Георги Настев. През този период под ръководството на Ив. Михайлов постепенно се измества и целта на организацията – автономията се заменя с борба за независима Македония поради променилите се условия и разпокъсването на Македония от мирните договори, въпреки че и в последния устав на ВМРО от общия конгрес през 1928 г. като цел отново е записана автономията. (Чл. 1 от Устава на ВМРО гласи: „ВМРО има за цел да обедини разделена Македония в нейните географски граници и да извоюва пълна политическа автономия (самоуправление) за нея.”)
След като начело на ВМРО застава Ив. Михайлов, вече противниците са още повече. Освен с ренегатите в своите редици, организацията има да се справя и с поробителите. Режимът на терор и обезбългаряване на Вардарска и Егейска Македония от поробителите сърби и гърци довежда и до преки действия срещу оръдията на потисниците. Определено може да се каже, че четите се оказват неподходящи за такива терористични действия.
Организацията действа с атентати и терористични акции още от самото си създаване. Атентати се устройват, както посочих по-горе, срещу свои, т.е. бивши дейци на организацията, а и срещу чужди. Атентатите на Менча Кърничева, Мара Бунева, Владо Черноземски, Мирчо Кикиритков, Иван Момчилов, Кирчо Григоров и мн. други са организирани и лично ръководени от Михайлов. Убийството на Т. Александров ще доведе до ответен удар, в който ще пострадат и не дотам виновни. Прекият убиец пък на Гарванов и Сарафов – Тодор Паница, ще намери смъртта си по един наистина впечатляващ и набиващ се в очите и съзнанието начин във Виенския Бургтеатър през 1925 г. Изпълнител на смъртната присъда над убиеца е бъдещата съпруга на Ив. Михайлов Менча Кърничева. Световното внимание е приковано и от атентата на Мара Бунева, която ще изпълни смъртната присъда на сръбския злосторник Велемир Прелич (1928).
Организацията за съвсем кратко време ще нанесе немалко удари над сръбските и гръцките мъчители, както и над преминалите на тяхна страна ренегати и творения на БЗНС-федералистите. Под ударите на организацията ще паднат арх. Никола Юруков, Гьорче Петров, д-р Никола Генадиев, Александър Димитров, Александър Стамболийски, Райко Даскалов, Славчо Ковачев, Димо Хаджидимов, Милан Грашев, Стоян Мишев, Петър Чаулев, ген. Ковачевич и мн. др. Добре подготвен, но неуспешно извършен ще бъде и атентатът срещу друг известен мъчител на македонските българи – Жика Лазич, от Иван Момчилов. Сръбските злодеи ще направят опит да отмъстят на Ив. Михайлов, като убиват в Щип неговия баща и брат. А друг сръбски изверг, щипският жупан Добрица Маткович, заповядва да бъдат избити с картечница вързани с вериги българи от с. Гарван, Радовишко.

Иван Михайлов
Една група млади българи-студенти от Вардарска Македония, членове на Македонската младежка тайна революционна организация, са съдени и осъдени по т.нар. Скопски студентски процес от края на 1927 г. Младежите са подложени на нечовешки насилия и тормоз за това, че в тях са открити материали на ВМРО и български книги и вестници. Успоредно и едновременно с тези процеси в Македония се водят още десетки процеси, произнесените присъди по които са или смърт, или доживотен затвор. Всичко това е съпроводено с невиждани изстъпления, физически и психически тормоз. Част от тия изстъпления описва западната преса, като на първо място трябва да поставим френския журналист Анри Поззи и американския Джон Гънтър, от които на читателя настръхва косата, да не говорим за тези, които са го изпитали и са оживели по някаква случайност от този ад, от тази човешка скотобойна. Тежко и горко на тези българи, които са попадали в жестоките лапи на „братята сърби”.
На 12 февруари 1933 г. членовете на ЦК на ВМРО Ив. Михайлов, Владимир Куртев и Георги Настев изпращат поздравително писмо до провеждащия се в Горна Джумая Велик македонски събор, председателстван от инж. Христо Станишев. На конгреса има и хърватски гости. В приветствието вече прозвучават много по-категорични и по-различни нотки от декларираните до момента във вижданията за разрешаването на македонския въпрос. Въпреки че това писмо има и характера на политическа демонстрация и срещу управляващия блок в България, в него се говори за близостта на свикването „на Учредителното народно събрание на всички македонци”, които „да проговорят всенародно в столицата на свободна и независима Македония”. Тук се втълпява и нещо илюзорно, което не отговаря на истината, че „в последно време и чисти сърби почнаха да свикват с мисълта за неизбежното обособяване на Македония като отделна единица” и че „идеята за самостойна Македония и при многото спънки, даже и от родствени нам среди, все повече се възприема от общественото мнение”. Въпреки прозрачността на тези твърдения, целящи да се упражни натиск над правителството на Народния блок, се достига дори за нареждането на България, редом до Югославия и Гърция. „Докато в масата на свободните българи съществува една жива братска обич към Македония и нейната кауза, в същото време от страна на българските общественици и на официална България се създават само пречка за успеха на македонското дело. Всички наченки на разрушителни тенденции, всички проявления на изхвърлени от нашите редове лица са намирали насърчение и подкрепа в София. Партизанските сметки, които се правят там по отношение на македонското движение, представлявали не по-малка опасност за Македония, отколкото тъмниците на Белград и Атина. Почти никой от управляващите в София не схваща, че тази игра с нашето дело може да се окаже много погрешна за духовното раздвоение на българското племе, отколкото телените мрежи по границите; никой там не вижда, че сърбите със своите козни в София могат да постигнат чрез своя режим в Македония. В партизанските порядки на България има егоизъм и късогледство, има и сериозни опити за спечелване на терен в София от едно сърбоманство, на което като трън в очите се явяват македонските организации в София.” Не бива да се изпуска и друг важен момент от писмото, в което се определя целта на организацията: „Македонското дело в неговата цялост не е дело само за откриване на българските черкви и училища в Македония. Македонският въпрос не може да бъде инструмент за постигането на каквито и да било чужди немакедонски желания. Повтаряме, че тоя въпрос е за изграждането на самостоятелна македонска държава. Това беше и си остава програма, за която работиха и загинаха толкова нелегални борци, за която до последната си минута работиха и загинаха много борци в Турция, Сърбия, Гърция и България, страдаха и се бориха, ще страдат и ще умрат, ако трябва, и много други народни синове.”
Може да се каже, че в много отношения ЦК на ВМРО се оказва далновиден в предвижданията си по отношение на пускащото корени сърбоманство в София, което ще се потвърди само след малко повече от година.
На 19 май 1934 г. в България е осъществен преврат на Политическия кръг „Звено” с помощта на Военния съюз и поддръжката на някои привърженици на протогеровистката ВМРО. Правителството на Кимон Георгиев разтурва и забранява Вътрешната организация, като подлага на преследвания и арести нейните дейци. Пред опасността да бъде заловен и убит, водачът на ВМРО Ив. Михайлов поема пътя на тежката и принудителна емиграция, която продължава за него до края на живота му в Рим на 5 септември 1990 г. Преди да напусне границите на страната през юни 1934 г., Ив. Михайлов нарежда с окръжно на дейците на ВМРО да не оказват никаква съпротива на българските военни власти и да предават доброволно оръжието си. Окръжното съобщение има следното съдържание: „Във връзка със станалата на 19 май т. г. правителствена промяна в България и прокламирането и провеждането от правителството 14-а точка от Манифеста към българския народ, ВМРО заявява, че по силата на конгресните решения от 1931 г. нейните кадри на българска територия се разформироват и се подканят да станат лоялни граждани на страната. Така че при създаденото положение пределите на България автоматически престават да бъдат обект за дейността на ВМРО.” Останалите членове на ЦК и други ръководители на организацията са арестувани, съдени и хвърлени в затворите. Произнесени са и много смъртни присъди, включително и задочно и срещу Ив. Михайлов и присъди срещу други дейци на организацията на доживотен затвор. Амнистията ще последва едва след повече от 5 години и то в доста неприемлив за бившите революционери вид. Деветнадесетомайският преврат нанесе изключително големите вреди – прекратено беше действието на Търновската конституция, партиите бяха разтурени и забранени, нанесе се сериозен удар върху българския парламентаризъм и бяха ликвидирани легалните и нелегалните националноосвободителни организации на македонци, тракийци, добруджанци и западнопокраинци, въведена беше жестока цензура, като бяха спрени излизалите десетилетия издания на политическите партии и на революционните и легалните покраински организации. В родината ни и в откъснатите от нея краища започнаха да търсят и намират почва модерните за онова време тоталитарни и антидемократични идеологии. По този повод големият български политик и журналист Григор Василев, тясно свързан и с националноосвободителните борби на македонци, тракийци, добруджанци и западнопокраинци, малко преди смъртта си ще отбележи в статията си „Единството на нацията” (10 април 1941 г.) следното: „Действително заслужава да се заклейми и да се преследва невежеството на журналисти и всички разложители и разединители на българската нация. С една упоритост, достойна за по-полезна дейност, мнозина продължават да тровят младите поколения с македонци, тракийци и други несъществуващи днес народностни названия. Македонците и тракийците като народи имат славно минало, но това е било преди двадесет и три столетия. Цар Филип ІІ Македонски сигурно е един от най-големите държавници на Балканския полуостров. Българската нация преди хиляда и повече години е погълнала различни по произход племена. Но по език, по съзнание и по историческа съдба и мисия тя е от хиляда години насам едно неделимо цяло. Невежите, които пишат днес за македонци, тракийци, мизийци и прочее като народности, са длъжни да прочетат само няколко реда от предисловието на Българската история от Гаврил Кръстевич, член на върховното царско (султанско) седалище, отпечатана в печатница „Македония”, Цариград, 1871 година, за да почувствуват своя срам и светотатство: „Българският народ, на когото предприемаме да пишем историята, живее днес – значи преди 70 години – от много време насам разсеян в почти всичката Европейска Турция, а именно в тия страни, които гръцките и латинските писатели са именували Мизия (Долна и част от Горна), Тракия, Македония и част от Епир и Илирия. Това тяхно разпространение по тия страни е тъй гъсто и многочислено, щото те съставляват в тях най-голямата част от народонаселението заедно с господствующите турци.”
През епохата на Възраждането всички деятели и писатели никога не споменават за македонци, тракийци или мизийци, а единствено за българите, за българския народ като едно цяло и се бореха за освобождение и независимост на народа си.
От няколко години се внесе отровният бацил да се разграничат и да се разлага единството на българите. Този бацил трябва да се унищожи. Особено е важно единството за малобройните народи. Единството в борбата за съществуване и в постоянното съревнование с други народи, единството в съзнанието и стремежите за бъдещето, единството в идеала на нацията – това е първото и необходимо условие за успех.”
Но не само Деветнадесетомайският преврат нанесе непоправими поражения върху българщината в Македония. Само три месеца преди преврата, на 11 януари 1934 г., в Москва Балканският лендер секретариат на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал приема секретна резолюция по македонския въпрос, която и до днес се сочи като един от най-важните документи за създаването на македонската нация. Чрез резолюцията се нарежда на балканските комунистически партии (българска, югославска и гръцка) да подкрепят борбата на ВМРО (обединена) „за обединена независима македонска република на трудещите се”. Резолюцията на практика представлява документ-декрет, характерен за командно-административния подход на Коминтерна при решаването на важни проблеми. Както ще се види през следващото десетилетие, тя ще стане повод за разгръщането на инициативността на дисциплинираните членове на БКП за разработването на македонски език, литература и история, както и за прокарването на идеята за отделянето на „съветско” Петричко в самостоятелна държава, след като се правят декларации, че то е колония на България. Практически резултати първоначално от тази резолюция няма, ако не вземем предвид създаването на Македонския литературен кръжок, начело на който застава поетът комунист Никола Вапцаров. Останалите членове на кръжока, също като Вапцаров, са главно членове на БКП и изпълняват безропотно грешните директиви на партията. След като става известна резолюцията, започва книжна пропаганда, изразила се в печатането на огромен брой полуграмотни позиви и статии, характерни с липсата на елементарна логика в изложението и деформиране на историческите факти.
През декември 1934 г. в Цариград Ив. Михайлов заявява пред кореспондента на Американската агенция „Юнайтед Прес” Фердинанд С. М. Джан: „Ние искаме да установим една напълно независима Македония, която се простира от албанската граница до река Места на изток, от Шар планина на север до близо 40-тия градус ширина на юг. Това ще включи доста голяма територия не само от Югославия, но също така Гърция ще загуби част от тракийския си бряг, включително Солун и Кавала. Докато за България тя ще трябва да отстъпи част от нейната западна територия на македонската държава.“ И в това си изявление, макар и в емиграция, Ив. Михайлов стои на позицията за запазване и отстояване на българския характер и език на населението в Македония, подложено на насилствено отродяване във Вардарска и Егейска Македония. Делото, започнато от Т. Александров за търсене на съдействие и подкрепа всред други националнореволюционни организации, се задълбочава при Ив. Михайлов, като един от най-важните му и впечатляващи резултати е Марсилският атентат през октомври 1934 г. Организацията намира подкрепа сред хърватските революционери, в Германия, Италия, Унгария, Турция и др.
Макар и разтурена, ВМРО продължават да съществуват и действат свързаните с нея Македонски научен институт, Македонските патриотически организации (МПО) в САЩ и Канада, Македонското дружество „Тодор Александров” в Брюксел. През този период пропагандата се превръща в едно от най-важните средства в борбата за освобождението на поробените части на Отечеството. Издават се вестниците „Македонска трибуна”, „Независима Македония”, „Македонски глас”, „Народна воля”, списанията „Македония” и „Млада Македония”, албуми и алманаси, подготвени от МПО в САЩ и Канада. Излизат от печат и се популяризират четирите тома със спомени на Иван Михайлов и стотици брошури и хиляди статии, които показват истината пред цивилизования свят и пред поробените сънародници.
Опитът да се възроди ВМРО веднага след 1944 г. се оказва неуспешен, тъй като останалите живи нейни водачи са заловени и след разпити и продължителни мъчения екзекутирани от отечественофронтовската власт, когато начело на правителството отново беше застанал старият превратаджия Кимон Георгиев. А по искане на Тито някои от дейците на ВМРО бяха предадени на Югославия и там съдени и избити.
Цинизъм и безсрамие е съществуването на управляващата във Вардарска Македония партия ВМРО, която продължава политиката на Караджорджевичите и на Тито по македонския въпрос. Не бива никога да се забравя и непрекъснато да се напомня на съвременниците ни, че ВМРО беше създадена през 1893 г. като българска революционна организация и като такава беше ликвидирана през 1934 г., а наличието на ВМРО е поредното кощунство с истината и с българската история.

Цочо В. Билярски

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.